На трийсет години?
— Не е ли чудесно? Ще бъдеш най-младият магистър в историята на Калипсос! — усмихна се широко Балам.
Джейк преглътна стона си. Не можеше обаче да откаже предложението.
— Кога… Кога започваме?
Балам изправи снага.
— Няма защо да прибързваме, ще започнем утре сутрин. Зная, че сега искаш да видиш как се справя сестра ти. Преди това обаче исках да ти дам този отличителен знак, символ на чираците на магистъра на алхимията.
Балам бръкна в джоба си и извади оттам тънка сребърна плочка — квадрат с височина колкото палеца на Джейк. Възрастният мъж пристъпи напред и я закачи на елека му като значка. Джейк погледна плочката. В среброто бяха инкрустирани четири парченца кристал. В средата искреше прозрачен кристал, ярък като диамант. Този диамант обаче блестеше със собствена светлина. Джейк позна, че това е същият камък, който кара да светят лампите и свещниците в Калипсос. Около него бяха разположени три други камъка, образуващи триъгълник: рубин, изумруд и ледено син сапфир.
— Четирите основни кристала в алхимията — поясни Балам, забелязал интереса на Джейк към камъните. — Четирите крайъгълни камъка, на които е построен нашият свят.
Бащата на Марика се обърна към работната си маса и взе в ръка рубинено червен кристал с размерите на яйце. Потри го между дланите си и той заблестя със свой вътрешен огън. Балам подаде камъка на Джейк.
Изгарящо от любопитство, момчето взе кристала и започна да го трие с бързи движения на ръцете. Камъкът бе горещ — и ставаше още по-горещ.
Балам му го взе с усмивка. Почука кристала със сребърно чукче, подобно на онова, което носеше на врата си като символ на магистърския си сан. Кристалът звънна като звънче и огънят в него угасна.
— Подобни кристали ни осигуряват топлина, докато сините камъни… — Балам взе друг кристал, този път с цвят на светъл сапфир. Присви устни и подухна върху повърхността на камъка. Студеният блясък във вътрешността на кристала засия по-силно.
Джейк можеше да отгатне предназначението му. Протегна длан над кристала.
— Студен е.
Балам кимна, почука камъка и го остави. Взе следващия, който бе с цвят на изумруд.
— Използваме тези два камъка, за да разговаряме на големи разстояния. Ако разделим зеления кристал на две, всяка половина вибрира в унисон с другата. Например…
Прекъсна го глас, който долетя от другия край на работната маса. Звучеше като през тенекия.
— Магистър Балам, трябва да говоря с вас. Спешно е.
— Извинете ме.
Балам взе някакъв предмет, който приличаше на дървена ракета за тенис на маса, но в средата й имаше дупка. Там, разположен в центъра на фина мрежа, подобно на паяк в своята паяжина, бе монтиран зелен кристал.
Джейк видя как мрежичката започва да вибрира, когато от камъка долетя глас.
— Магистър Балам…
Балам докосна камъка с пръст, накара го да замлъкне, сетне доближи устни и заговори като по радиостанция.
— Тук съм, Захур. Какво има?
Джейк усети напрежението в гласа му. Обичайното спокойствие бе заменено от тревога.
— Става въпрос за Ливия. — Последва продължително мълчание. — Състоянието й се влошава. Моите отвари и мехлеми трябваше вече да са й подействали. Опасявам се, че се нуждая от помощта ти, за да потърсим парченца от стрелата, останали в тялото й.
Джейк си представи ловджийката. Прониза го тревожно чувство. Спомни си какво се бе зарекъл предната вечер — да направи всичко възможно, за да й помогне.
Балам въздъхна и затвори очи. Позата му издаваше отчаяние, сякаш прогнозата, която бе направил, бе мрачна. Приведе се към кристала.
— Ще дойда в твоето подземие.
Сложи край на разговора с едно докосване с пръст. Сетне се обърна към Джейк и останалите. Опита се да си придаде изражение, което да бъде изтълкувано като надежда, но то се получи доста фалшиво.
— Ще продължим разговора си по-късно. Виж се със сестра си, Джейкъб.
Бащата на Марика ги отпрати с уморен жест. Джейк обаче не помръдна. Може би имаше начин да помогне, макар и с мъничко, на ловджийката.
— Магистър Балам — каза той. — Снощи, след като извадихте стрелата от ловджийката Ливия, аз я чух да шепне нещо. Не зная дали е важно, но това бяха последните й думи…
Гласът на Джейк заседна в гърлото му. Преглътна с мъка, но това бе най-малкото, което можеше да стори за жената, да сподели последните й думи.