— Да не повярваш, че е брат на Херон. Страхува се дори от сянката си.
Лицето на Пиндор стана алено червено. Марика докосна приятеля си по лакътя, но той се дръпна рязко. С бърза крачка пое към вратите на замъка, а Джейк и Марика нямаха друг избор, освен да го последват.
— За какво е всичко това? — тихо попита Джейк.
— Пиндор искаше да се присъедини към ездачите, които патрулират из града, също като брат си и като баща си преди него. — Марика поклати тъжно глава. — Не се получи. Уплаши се, докато се опитваше да се качи на седлото. Всички бяха там. Дори баща му. Сега ще трябва да почака до следващата година.
— Какво се случи?
— Пин… ами, той се плаши от големите животни. Забелязал ли си как куцука с левия крак? Старият гущер на баща му — един свадлив бързоног — счупи пищяла на Пин, когато той беше на пет години. Влязъл в бокса му, за да му даде шепа сладка папрат. Никой не го видял.
Джейк се загледа в гърба на Пиндор. Момчето вървеше сковано, но изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не хукне към портата, да избяга по-далеч от младите ездачи, събрали се край плаца за упражнения.
— Всички разбраха как се е изложил и всеки, който разказваше историята, я украсяваше все повече и повече — каза Марика. — Ако Пин не беше син на старейшина Тиберий, едва ли щяха да обърнат толкова внимание на случката. Хората могат да бъдат толкова жестоки. Това бе една от причините да отидем отвъд Рухналата порта — където намерихме теб и твоята сестра.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако бяхме успели да се завърнем с парче от яйцето на гръмогущер — или още по-добре с цяло яйце! — това щеше да докаже смелостта на Пин и да сложи край на историите. Може би дори щяха да му дадат нов шанс да стане ездач.
Наближиха портите и последваха Пиндор, който пое по главната улица. Най-сетне той забави крачка и им позволи да го настигнат. Вървеше мрачно по улицата, забил поглед в пръстите на краката си.
Джейк закрачи редом с него. Не знаеше какво да каже, но определено разбираше какво изпитва Пиндор.
Момчето подсмръкна и рече тихичко:
— Вчера, когато онзи гръмогущер ни нападна, ти го прогони с твоята флейта.
— Всъщност това е свирка. — Джейк извади стоманената свирка от джоба на елека си. Подаде я на Пиндор да я разгледа. Момчето я взе в ръка и я загледа замечтано.
— Тя издава звук, който ние не можем да чуем — обясни Джейк, — но някои животни могат. Искаш ли да я задържиш за известно време.
Пиндор не откъсваше поглед от свирката.
— Наистина ли?
— Разбира се. — Джейк сви рамене, добре съзнаваше, че някой трябва да ободри Пиндор.
Пиндор сви пръсти около подаръка.
— И това може да контролира зверовете в полето?
— Нямам представа, но определено привлича вниманието им. Ако се поупражняваш, можеш да я превърнеш и в средство за дресура.
Пиндор кимна. Болката в очите му бе изчезнала, отстъпвайки място на удивление.
— Благодаря — промълви той и продължи надолу по улицата с далеч по-лека стъпка.
Марика се изравни с Джейк и му се усмихна.
— Какво? — попита я той.
Тя се извърна, сетне го погледна крадешком с крайчеца на окото си. На устните й играеше усмивка.
— Какво? — отново попита той.
— Нищо — отвърна момичето. — Абсолютно нищо.
Пред тях изникна Борнхолм, домът на викингите. Приличаше на боен кораб, който се носи над покривите на Калипсос. Горната половина на сградата определено някога е била нос на древен кораб. Носовото украшение — издялана от дърво глава на чудовище с озъбена паст — стърчеше над улицата. Под нея се намираха портите, сковани от тежки греди, взети вероятно от самия кораб.
Пиндор хвана желязното чукало с формата на вълча глава и удари силно.
Отвори се дървен капак с желязна решетка.
— Кой иска да влезе в Борнхолм?
— Аз… — Пиндор се покашля, защото гласът му прозвуча плах и дрезгав. Опита отново, този път далеч по-уверено. — Идвам по заповед на магистър Балам. С мен е новодошлият Джейк Ренсъм, за да посети сестра си.
Миг по-късно отвътре отвориха едната половина от двойната порта. На прага застана висока русокоса жена и огледа гостите. Ако се съди по дълбоката бръчка между веждите й, не хареса особено това, което видя.
— Влизайте — рязко ги подкани тя.
Озоваха се в огромно помещение, с оголени мертеци под покрива, което стигаше чак до другия край на сградата, а там друг чифт врати отвеждаха в слънчев двор. Когато Джейк пристъпи прага, остана смаян от залата, наподобяващата пещера. В железни свещници с формата на еленови рога блестяха късчета бели кристали. Те осветяваха фреските, изписани на стената срещу камината. Викингски кораб пореше разпенените вълни на бурно море, квадратните му платна бяха издути от вятъра, а от бордовете му стърчаха гребла.