Осуин измърмори недоволно:
— Казах ти, че трябва да настояваме по-категорично за изваждането на онези парченца от стрелата.
Захур не го чу и продължи:
— Като че ли съзнава, че смъртта й наближава, но се бори до последен дъх, за да ни каже това, което знае.
Последните думи пронизаха болезнено Джейк. Той си спомни как Ливия лежеше, положила глава в скута му, спомни си и сините й очи, които толкова приличаха на тези на майка му. Все още се чувстваше обвързан с нея — и заради пролятата кръв, и заради клетвата, която бе дал.
Балам докосна кристала:
— Захур, нищо повече ли не можеш да направиш?
— Не. Всичко свърши. Смъртта й бързо наближава.
Осуин се изправи и бутна неволно Джейк по гърба.
— Край. Връщам се в Калакрис.
Балам кимна и заговори на кристала:
— Двамата с Осуин идваме при теб, Захур. Не зная какво друго можем да направим, но ще ти предложим подкрепата си и ще останем край смъртния й одър. Тя няма да оздравее, освен ако тези парченца от кръвния камък не бъдат извадени по някакъв чудодеен начин от тялото й.
— Разбирам.
Балам сложи край на разговора и прибра кристала в кесията си. Наведе се и прегърна Джейк и Марика.
— Трябва да се върна в Калакрис — каза той.
— Но, татко…
Баща й се изправи.
— Останете и се забавлявайте на олимпиадата. Ще се опитам да се присъединя към вас за пиршеството в двореца на Тиберий. — Той махна с ръка на Гай. — Центурион, ще бъдете ли така любезен да наглеждате дъщеря ми и младия Джейк? И да ги придружите след игрите?
— Разбира се, магистре. За мен ще бъде чест.
— Татко… — Марика се опита отново да привлече вниманието му, но баща й вече се отдалечаваше заедно с Осуин.
Центурион Гай зае едно от местата зад Джейк и Марика.
Откъм игралното поле прозвуча рог и ездачите се качиха по седлата си в очакване да започне втората четвъртина на мача.
Пиндор отново скочи на крака. Той единствен сред римляните проявяваше такъв ентусиазъм. Джейк се опита да се присъедини към него край оградата, но Марика го улови за ръката, дръпна го да седне и се приведе към него:
— Чу ли какво каза баща ми?
Джейк се намръщи, но отвърна:
— Нещата не отиват на добре.
— Не, не това. Онова, което каза накрая. Когато баща ми спомена, че единствената надежда на Ливия е да се случи чудо. Че ако парченцата от кръвния камък изчезнат, тя може да оживее?
Погледът й пронизваше Джейк, но той продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже. Тя прочете недоумението, изписано на лицето му и въздъхна.
— Твоите ба-тери и електро-чество. Те унищожиха рубинения кристал в Астромикона.
Джейк примигна, опитвайки се да улови насоката на мислите й. Спомни си как червеният кристал с размери на гъше яйце се бе смалявал, смалявал, докато накрая изчезна съвсем. Но си спомни и пораженията, които бе нанесъл преди това: разтопения бронзов плот, обгорения камък.
Марика се приближи още повече до Джейк.
— Можеш ли да насочиш силата си към тялото й и да накараш парченцата от кръвния камък да изчезнат?
— Може би. — Джейк разсъждаваше трескаво. Какво би станало, ако пусне ток през раната на ловджийката? Отново си спомни дупката в бронза. — Но това би могло да я убие.
— И без друго ще умре.
Дори да беше така, Джейк не искаше той да бъде причината за нейната смърт. Ами ако нещо се обърка?
— Можем поне да кажем на баща ми — настоя Марика. — Нека той вземе решението.
Джейк се поколеба. След като магистър Балам научеше, че Астромикона е бил на ръба на катастрофата, той можеше да се сбогува с всяка надежда да посети пирамидата. Но можеше ли да позволи някой да умре, за да опази тайната си? Освен това бе дал клетва. Ако съществуваше дори най-нищожният шанс да спаси живота на ловджийката…
Марика видя решителността, изписала се на лицето му.
— Значи, ще кажем на баща ми.
Джейк кимна. Двамата се изправиха едновременно и заслизаха надолу по пътеката, когато една широка длан се стовари върху рамото му. Джейк се обърна и видя центурион Гай. Другата ръка на римлянина държеше Марика.