Чупене на клони зад гърба им го предупреди за приближаването на втори звяр. Бяха обкръжени. Нямаше да има време да извади фенерчето. Грабна Марика за ръка и хукна встрани.
Звярът, който се прокрадваше зад гърбовете им, прелетя покрай тях — тичаше приведен ниско към земята, беше толкова бърз, че не успяха да различат формите му. Скочи във въздуха и се вкопчи в гърлото на гракила. Инерцията и теглото му събориха на земята зловещото летящо създание. Дългите му и остри като саби зъби се забиха дълбоко в мекия врат на чудовището и то нададе пронизителен котешки писък.
Това беше саблезъбата котка! Онази, която Джейк освободи. Впила се в гърлото на чудовището, тя продължи да хапе и дере, докато крилата на гракила не увиснаха безжизнено.
Джейк подкани останалите да заобиколят пътеката.
— Хайде! Да минем оттам! — посочи им той и те го последваха.
Когато минаха покрай мястото на кървавата схватка, котката се ухили на Джейк. Очите й бяха вперени право в него, очевидно виждаше отлично, въпреки гъстия мрак, който се стелеше в гората. Явно ги бе проследила. Тя не отместваше поглед и Джейк почувства, че между тях двамата има някаква връзка. Но това не беше връзка между стопанин и домашен любимец, а връзка между равни. Ти ми помогна преди, аз ти помагам сега.
С един скок котката изчезна сред дърветата. Но Джейк знаеше, че тя е там някъде и ги наблюдава.
Затича се след приятелите си. Продължаваше да усеща, че нечий поглед го следи, но сега това му вдъхваше успокоение. Вече не се чувстваше толкова самотен.
— Какво, в името на огньовете на Хадес, беше онова нещо? — възкликна Пиндор. — То имаше рога! И носеше меч!
— Властелин на гракилите! — отвърна задъхано Марика. — Чела съм за тях, но… никой не вярваше, че са истински, че изобщо съществуват.
— Този ми изглеждаше съвсем истински! — каза Пиндор.
Когато достигнаха края на гората, Джейк им направи знак да спрат и да останат в сянката на клоните. Ярката лунна светлина озаряваше пътя пред тях. Докато той се опитваше да си поеме дъх, светлината помръкна внезапно.
Притеснен, Джейк видя, че луната е скрита зад нисък черен облак, понесъл се към замъка.
В града, разположен под тях, музиката бе спряла. Цял Калипсос се бе смълчал.
Високо в небето прозвуча пронизителен крясък. При този сигнал от облаците започнаха да се появяват гракил след гракил и да се спускат надолу.
Писъци огласиха улиците.
Джейк и останалите се скриха по-навътре в гората.
— Те са тук! — простена Марика. — Преминали са бариерата! Но как?
— Нямам представа, но явно са успели да го сторят.
— Какво ще правим? — попита Пиндор.
— Трябва да намерим скривалище. Това е най-наложителната ни задача.
— Ами Гай? — попита Марика.
Джейк поклати глава. Не можеха да разчитат на помощта на центуриона.
— Той ни каза да отидем в замъка — обади се Пиндор.
Всички се обърнаха към Калакрис. Ята от гракили бяха накацали по стените му. Шепа войници се сражаваха по зъберите му, но скоро вълната от чудовища ги помете. Нови ята от гракили кацнаха в двора на замъка. Зад стените прокънтяха ревове на динозаври и викове на войници.
Откъм стадиона долетя силен и ясен призив на тръба. Джейк вдигна поглед тъкмо когато в небето се появи ново ято. Народът на вятъра! Огромните археоптерикси напускаха скалните си домове, строяваха се във V-образни ескадрили и политаха сред облаците. Издигаха се високо, сетне се спускаха бързо надолу. Гигантските птици прорязаха спираловидния черен облак. Още след първото прелитане на археоптериксите към земята полетяха множество гракили със счупени криле. Острите нокти на археоптериксите разрязваха с лекота кости и кожа.
Крилатите ездачи обаче бяха далеч по-малобройни от гракилите.
Пиндор проумя това.
— Няма да издържат дълго — каза той. — Нуждаем се от подкрепления.
— Откъде ще дойдат те? — попита Марика. — Кавалерийската гвардия е пръсната из цял Калипсос. А Народът на вятъра е само едно племе.
Пиндор поклати глава.
— Нямам представа. Но Джейк е прав за момента. Нуждаем се от безопасно място, където да се прегрупираме, някъде, където можем да съберем повече войници.