Тръпки го побиха, докато разглеждаше картата за пореден път. Пангея бе праисторически свят, пълен с динозаври и примитивна растителност. Също като света около тях. Джейк вдигна ръка и постави длан върху суперконтинента.
Възможно ли е да се намирам тук?
Ако беше прав, това бе картата на света, в който се намираха. През цялото време, откакто двамата с Кейди се бяха озовали тук, той си бе задавал грешния въпрос. Въпросът не бе на кое място са попаднали, а в кое време. Джейк не бе напускал Земята, просто се бе пренесъл двеста милиона години назад във времето.
— Това е Пангея — изрече той на глас.
Марика изглеждаше озадачена от обърканата му реакция при вида на изображенията.
— Джейк, какво има?
Той поклати глава. Нямаше време да обяснява, а и не бе сигурен дали ще му повярват. Поне засега.
Пиндор посочи със сабята си към Ба’чук.
— Трябва да тръгваме.
Джейк се остави да го поведат нататък. Беше преживял истински шок, движеше краката си, без да ги усеща. Силно изщракване привлече погледа му към часовниковия механизъм на пода. Той се бе завъртял с още едно деление. По-малкият вътрешен кръг се бе преместил. Джейк погледна отново към стената, към картата на Пангея.
Значи времето бе ключът.
Джейк знаеше, че то е в основата на загадката. Тъкмо понечи да обърне гръб на механизма, когато парче злато, претърколило се на пода, привлече вниманието му. Завъртането на вътрешния пръстен бе съборило нещо. Приличаше на дебела златна монета. Тя изтрака и спря във вътрешността на пръстена.
Джейк пристъпи към механизма. Това не е ли…?
— Трябва да тръгваме — настоя Пиндор. Той премести сабята от едната си ръка в другата, очевидно силно разтревожен за своите близки, за целия град.
Джейк обаче се надвеси над външния пръстен и погледна предмета, попаднал в по-малкия пръстен. Не беше монета. Джейк разпозна формата му. Прескочи големия кръг като внимаваше да не настъпи зъбците му, сетне пристъпи във вътрешния. Наведе се и вдигна предмета.
Прав беше. Това беше стар джобен часовник. Джейк отвори капачето му и го разгледа. Баща му имаше същия…
Джейк забеляза надпис на гърба на часовника. Когато прочете написаното, очите му се изпълниха със сълзи.
На моя любим Ричард
Късче злато, за да му напомни десетото ни завъртане заедно около слънцето.
С цялата любов под звездите:
Помещението се завъртя пред очите му, когато осъзна, че животът, който бе смятал за безвъзвратно изгубен, се завръща. Олюля се на краката си, спъна се в ръба на пръстена, падна и се удари, но не усети нищо. Целият му свят бе събран в този часовник и в думите, изписани върху него.
— Джейк? — Марика се втурна към него. Подаде му ръка, за да се изправи.
Той не пое ръката й, а продължи да се взира в часовника, който беше на дланта му. Сви пръсти около златния корпус. Беше студен и твърд и съвсем, съвсем реален. Прошепна тихичко, сякаш се боеше да повиши глас и да развали магията:
— Това е часовникът на баща ми.
Джейк не помнеше как се бяха озовали в дългия тесен тунел, издялан грубо във вулканичната скала. Помнеше смътно как влачеше натежали крака и как останалите го насочваха било с дума, било с нежно побутване. Помнеше, че слизаха по стълби, много стълби, че се озоваха пред голяма каменна плоча, която Ба’чук и Пиндор трябваше да отместят. Зад нея започваше тайният тунел. Ба’чук вървеше най-отпред, вдигнал в ръка парче бял кристал, който хвърляше светлина.
Продължиха в мълчание. Приятелите му почувстваха, че той може да се пречупи като тънка коричка лед върху водите на езеро. Вървяха внимателно. Марика бе неизменно до него, но изчакваше той пръв да заговори.
Джейк носеше джобния часовник в шепите си. Беше ценност, която не можеше да носи само в една ръка. Цялото му тяло участваше в носенето.
— Какво означава това? — промълви той по-скоро на себе си, отколкото на Марика.
Въпросът бе първото зрънце пясък, което отприщи истинска пясъчна лавина по сипея. Защо часовникът е тук? Как се е озовал? Кога? Баща му и майка му също ли са идвали? Или пък случайно се е оказал тук, също като Джейк и Кейди? Ако родителите му наистина са идвали, защо не са му казали, защо дори не са го споменавали?