Джейк усети, че под тази черупка от мрак се надига истинска буря, усети че Калверум се готви да се хвърли срещу възкръсналото защитно поле. Над главите им обаче прокънтяха гръмотевиците на истинска буря. И двамата устремиха взора си към небето.
А то отново прокънтя и сред облаците засия свод от чиста енергия, над долината се понесе изумруден огън. Енергията му сякаш хвърляше в огъня скалните ридове по краищата ѝ. Носеше се по небето досущ като северното сияние.
Защитното поле! Цялата долина се връщаше под неговата закрила!
На този огнен фон се открояваше и ятото гракили, полетели в нестройни редици.
Тогава започна същинската гръмотевична буря, придружена от ослепително ярки светкавици. Двузъбец от светлина разцепи въздуха и прониза един гракил в полета му. Миг след това изумрудената светкавица се прибра в небето, отнасяйки гракила със себе си. Звярът се запремята, запратен далеч отвъд долината и обхвата на новото защитно поле.
Проблеснаха нови светкавици, уловиха гракилите и ги захвърлиха с такава сила, че някои от тях паднаха мъртви на земята. Други бяха запокитени и бързо изчезнаха от погледите.
Застанал на стъпалата в подножието на пирамидата, Калверум Рекс осъзна, че развоят на битката се променя. Насочи погледа си към Джейк. За първи път се видяха очите му. Приличаха на черни пламъци. Джейк реши, че това е огън, който пламти в сърцевината на кръвни камъни.
Изпитваше чувството, че се взира в очите на древно зло, много по-старо от един магистър от Калипсос, преминал на страната на силите на мрака. Зад този черен поглед се криеше безименен звяр, който обитаваше кошмари, сенки и мрачни кътчета, който се спотайваше някъде в най-затънтените ъгълчета на този свят още от самото начало на времето.
Джейк понечи да изкрещи, но викът застина в гърлото му.
В този миг чудовището отмести поглед. Калверум се втурна надолу по стъпалата към обгърнатия от сенки птеранодон и скочи върху седлото му. Около птицата и ездача ѝ засвяткаха мълнии, които пронизваха и разкъсваха сенките. За разлика от гракилите, Калверум притежаваше някаква алхимия, която го спаси от мигновеното изхвърляне от долината. По бързия полет на птерозавъра обаче, Джейк можеше да заключи, че защитните му сили няма да издържат дълго. Мрачните фигури на Калверум и птерозавъра се устремиха към небето и започнаха да се изкачват все по-нависоко и нависоко.
С последни сили Калверум Рекс преодоля защитното поле, съпроводен от експлозия от изумруден огън, и отлетя надалеч.
Всичко свърши.
Джейк обаче не изпита облекчение. Беше му студено, целият трепереше… и добре знаеше каква е причината.
Миг преди Калверум Рекс да се обърне, той беше доловил безмълвното му обещание: още не сме приключили. В зората на новия ден, когато балансът между светлината и тъмнината бе нарушен, Джейк бе избрал да застане на страната на светлината. От този момент насетне, тъмнината щеше да го наблюдава и да дебне и за най-малката му грешна стъпка.
В онзи миг Джейк можеше да се изплаши, да изгуби цялата си смелост, нищо, че победата наближаваше. Но той си бе спомнил нещо много важно.
Не беше сам.
Ба'чук излезе тичешком от вътрешността на пирамидата. До него тичаше и Марика. Тя улови Джейк за ръката, беше озарена от слънчевата светлина и топлина. Джейк прегърна Ба'чук. Нуждаеше се от присъствието им, което да му напомня, че светът не е само сенки.
Тримата заедно се заслушаха в радостните възгласи, които отекваха над града.
— Ти успя — каза Марика, като едва си поемаше дъх.
— Ние успяхме — поправи я Джейк, но устните му отказа да изрекат истината.
Засега.
Не след дълго цялото небе бе прочистено от неприятели. За броени минути над главите им не остана нищо, освен отблясъците на изумрудения огън. Сетне дори те изчезнаха и се появи ясното синьо небе.
— Трябва да се върнем в града — каза най-накрая Марика. Вдигна ръка и опипа защитното поле пред тях. Отблясъците, хвърляни от изумрудената енергия, затанцуваха по пръстите ѝ.
— Можем ли да минем оттук? — попита Джейк.
— Така мисля. Би трябвало да можем да излезем навън.
Марика излезе и дръпна Джейк след себе си. Той почувства познатата тръпка да преминава по цялото му тяло, но миг по-късно се озова навън, огрян от утринното слънце.