Той скочи и улови ръката на Пиндор между китката и лакътя според римския обичай.
— Благодаря ти, че дойде — каза Джейк. — Ако не беше ти, ако не бяхте всички вие, не зная къде щях да бъда сега.
Пиндор се изчерви силно. Не бе свикнал да получава комплименти, но Джейк подозираше, че оттук насетне ще трябва да свикне с тях.
Джейк разтърси десницата на Ба'чук по същия начин, но когато се опита да направи същото и с Марика, тя отмести ръката му и го прегърна.
— Ще те чакаме тук — прошепна в ухото му.
Дъхът ѝ погъделичка врата му. Джейк усети, че се изчервява поне колкото Пиндор.
— Може да се забавим — измърмори той, когато отстъпи назад.
— Ще те чакаме колкото трябва — каза Пиндор. Той погледна Марика и Ба'чук, които кимнаха.
Джейк се усмихна, знаеше, че усмивката му е изкривена и глуповата, но поне беше искрена. Никога не бе имал приятели като тях. В този момент осъзна какво му е липсвало през целия му живот. През изминалите три години той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху стремежа да следва стъпките на родителите си и бе забравил, че върви по път, който е най-добре да измине с приятели до себе си. Също както Пиндор трябваше да свиква с комплиментите, така и Джейк трябваше да свиква с приятелството.
— Идваш ли? — попита го Кейди с протяжна въздишка на отегчение.
Джейк скочи на горното стъпало, махна с ръка на приятелите си и улови сестра си за ръка. Балам премина първи през прага, а те го следваха по петите. Джейк усети познатия сърбеж и косъмчетата по цялото му тяло затанцуваха наелектризирани. След миг прекосиха защитното поле и тръгнаха по коридора, който водеше надолу.
Балам обясняваше нещо на Кейди, но Джейк не ги слушаше. Умът му бе заангажиран със залата с маянския календар. Сигурен бе, че е пропуснал нещо…, но какво?
Когато достигнаха сърцето на пирамидата, Кейди застана пред огромната кристална сфера. Тя се въртеше и въртеше, образувайки безброй комбинации от онези странни букви.
— Усещам го как бие! — възкликна удивено тя.
Джейк също го усещаше. Огромната сфера пулсираше и излъчваше мощна енергия. Трите сфери, разположени под нея, се въртяха безгрижно. Изумруденият кристал изглеждаше също толкова ярък, колкото рубинения или сапфирения.
Балам забеляза интереса на Джейк.
— Сенките не са успели да увредят кристала. Изключително умно от твоя страна е, че си се сетил да насочиш слънчевата светлина към него! Гениално!
Джейк отказа да си припише цялата заслуга.
— Мари ми даде идеята. А и вие ми казахте нещо.
Балам повдигна вежда.
Джейк му обясни и дори цитира първия урок на магистъра:
— Слънцето е в основата на цялата алхимия.
Балам се засмя.
— Значи все пак някой слуша какво говоря. Във всеки случай, планът ти е гениален. — Възрастният мъж разроши косата на момчето. Това беше бащински жест, който стопли сърцето на Джейк.
— Предполагам — продължи Балам, — че нямате търпение да отидем и в другата зала, която се намира по-долу.
— Да. А може ли ние с Кейди да отидем там сами?
Джейк искаше двамата със сестра си да останат сами, докато оглеждат помещението. Ако възникнеха някакви въпроси, винаги можеха да се върнат и да ги зададат.
Магистърът не възрази и ги подкани да тръгват.
— И без друго имам достатъчно работа тук. Когато приключите, върнете се пак.
Джейк едва се сдържа да не се затича по коридора. Поведе Кейди към отвора в другия край на залата и надолу по спираловидната стълба. Кръглата зала с маянския календар изглеждаше по същия начин и когато я бе напуснал миналия път. На пода лежаха двете големи зъбни колела, озарени от светлината на лампата.
Кейди отново ахна, но този път поради съвсем друга причина.
— Толкова много злато! Сигурно струва цяло състояние!
— Не сме дошли за това — каза ѝ Джейк.
Тя го погледна.
— Знам, но това не означава, че не мога да гледам.
— Не пипай нищо!
Джейк влезе във вътрешността на залата. Искаше да огледа всичко отново, но този път по-бавно, по-методично. Баща му често го бе предупреждавал да обръща внимание на детайлите. Дълг на всички учени е, когато се изправят пред някоя от загадките на живота, да бъдат изключително прилежни и усърдни.
Джейк извади джобния часовник.
Ето една загадка, която трябваше да разбули.
— Къде намери часовника на татко? — попита го Кейди.
Той посочи вътрешното колело.
— Лежеше на пода, ей там.
— Просто си лежеше?
— Да, не ти ли казах?
Кейди протегна ръка.
— Дай да го видя.