Кукулкан — пернатото драконоподобно божество на маите.
Гробницата беше откритие, каквото се прави веднъж на сто години.
Новината се разпространи мълниеносно.
Бандитите, привлечени от приказки за златни съкровища, ги бяха нападнали преди два часа, по залез-слънце. Под прикритието на мрака, лагерът на археолозите бе превзет на бърза ръка с помощта на пушки, мачете и груби заплахи. В самото начало на атаката Хенри се втурна към палатката на семейство Ренсъм, но я завари празна. Нямаше представа какво се е случило с Пенелопе и Ричард.
И продължаваше да няма.
Знаеше само, че трябва да отнесе пакета на сигурно място.
В това отношение инструкциите на Ренсъмови бяха изключително ясни.
Рискува и хвърли още един поглед назад. Пламъците, които се издигаха доскоро над горящия лагер, вече не се виждаха. Нападателите го бяха опожарили изцяло, бяха взривили дори резервоара с бензин за генератора.
Над планинския склон отекна изстрел от карабина.
Хенри се стресна и левият му крак се подхлъзна. Изгуби равновесие и падна. Силно удари гърба си и започна да се пързаля опасно по стръмния склон.
Заби пети, но калта се оказа прекалено хлъзгава от дъжда, валял цял ден. Мокри палмови листа го удряха през лицето, а гърбът му подскачаше върху полузарити в калта камъни. Клонка от някакъв храст, покрит с шипове, остави кървава диря по лицето му.
Въпреки това продължаваше да притиска пакета до гърдите си.
Планинският склон внезапно свърши и Хенри отскочи от края му. Извика от изненада, когато разбра, че лети във въздуха. Пропадаше право надолу и в крайна сметка се озова в кален гьол в подножието на планината. Беше плитък, водата стигаше до кръста му. Ботушите му се удариха в песъчливото дъно, а от сблъсъка зъбите му изтракаха силно. Но той продължаваше да притиска пакета към гърдите си. Вдигна го над главата си, за да го запази сух.
Още малко…
Езерото и лодката се намираха на не повече от осемстотин метра оттук.
Пое дълбоко дъх и направи опит да се измъкне от гьола, но краката му отказаха да се подчинят. Ботушите му бяха затънали до глезените в калното дъно. Завъртя се и дръпна силно, но от калния капан нямаше измъкване. В резултат на опитите му да се освободи, краката му затънаха още по-дълбоко. Усети как калта и пясъкът започват да се издигат, подминават прасците му и се устремяват към коленете.
Не…
Водата скоро достигна до гърдите му. Студът, който носеше тя, бързо проникна до костите му. Разбра каква опасност го грози.
Плаващи пясъци.
Вдигна пакета над главата си. Какво да стори? Сълзи на разочарование и страх замъглиха погледа му. В този миг рационалната част на съзнанието му като че ли изключи и на нейно място се появи първичен ужас.
Хенри вдигна поглед към прокълнатата планина.
Монтаня де Хуесос.
Планината на костите.
Сега и неговите кости щях да се присъединят към тези на останалите.
Не беше изпълнил дълга си към Ренсъмови.
След изчезването на Пенелопе и Ричард единствен той знаеше истината. Погледна луната, която се издигаше над назъбения планински рид. Потръпна при гледката и дори това едва забележимо движение ускори потъването му в пясъка. Калта достигаше до кръста му, а водата — до врата му.
Тайната щеше да умре с него.
Предугадил съдбата си, той отново вдигна поглед към планината.
Планината, която не беше планина.
От това място в плаващите пясъци истината му изглеждаше толкова очевидна. Острите линии, стръмните склонове, притъпеният връх. Макар планината да приличаше на естествено образувание, той знаеше че вековете са погребали истинската ѝ същност под дебели пластове кал, листа, лиани, коренища.
С помощта на въображението си, Хенри отстрани камарите пръст и непроходимите гъсталаци, за да разкрие скритото сърце на планината. Видя четирите страни, деветте гигантски стъпала, плоския връх, устремил се към изгряващото слънце.
Маянска пирамида.
Древната постройка лежеше погребана под изкуствена планина.
Но това не беше най-голямата ѝ тайна.
Съвсем не.
Хенри опипа канапа, увит здраво около пакета. Изпрати безмълвно извинение и молитва към Ричард и Пенелопе Ренсъм.