Коленичи на каменния под, за да посрещне старото куче. Уотсън завъртя опашка, дишаше тежко и бе увесил език. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото наранен. Въпреки това Джейк прокара длани по тялото му. Не напипа счупени кости, явно Уотсън бе само натъртен.
Джейк го прегърна. Чувстваше го като член на семейството, а не като домашен любимец.
— Съжалявам, Уотсън, много съжалявам.
Морган се появи зад гърба му.
— Вината не е твоя.
Джейк вдигна очи към него, сетне отклони поглед към големия салон. Половината витрини бяха разбити, съдържанието им бе разпиляно или счупено, а това бяха безценни съкровища, събирани поколения наред: редки бръмбари и пеперуди, забодени с карфици, препарирани животни, които отдавна бяха изчезнали в природата, необикновени артефакти и тотеми, донесени от цял свят, вкаменелости от различни ери и епохи.
Каква ли част от това бе изгубена завинаги?
Гласът му бе приглушен от шока.
— А чия е вината тогава?
Джейк се обърна и погледна леля си и чичо си. Леля Матилда бе оправила шапката си и бе привела белите си къдрици в ред. Бе успяла да донесе на съпруга си торбичка лед. Едуард я беше увил в кърпа и притискаше с нея подутото си око. Никога не бе изглеждал толкова крехък и беззащитен.
Сърцето на Джейк се сви.
Едуард и Матилда не му бяха кръвни роднини. Бяха приятели на дядо му и ръководеха имението Рейвънсгейт вече три поколения. След като родителите на Джейк и Кейди изчезнаха безследно, двете деца нямаха роднини, които да се грижат за тях, затова Едуард и Матилда им станаха настойници като продължиха да работят като икономи. Двамата възрастни бяха силно привързани към децата досущ като истински родители, а понякога бяха и също толкова строги.
— Какво искаха крадците? — попита Джейк.
Чичо Едуард бе вдигнал очилата си от пода, но стъклата им бяха счупени.
— Там е цялата работа! Няма никаква логика! Все питаха за часовника на баща ти. Онзи, златният, който майка ти му подари за годишнината.
Стомахът на Джейк се сви на топка. Сега вече бе сигурен чия е вината за всичко това. Трябваше само да намери огледало, за да погледне виновника в очите.
Матилда поклати глава.
— Опитахме се да им обясним, че часовникът изчезна с Ричард и Пенелопе, но те не ни повярваха.
Джейк погледна към витрината с артефакти, събрани от родителите му. Беше непокътната. Истински късмет! Защото бе скрил часовника в нея, тъй като мястото му бе там. За по-сигурно го бе пъхнал в една древноегипетска погребална урна, поставена на най-долния рафт.
След като се върнаха от Пангея, Джейк и Кейди се разбраха да запазят приключенията си в тайна и да не съобщават на никого за намирането на златния часовник. И без друго, кой би им повярвал?
Морган изръмжа.
— Значи часовникът не е тук?
След всичко случило се днес, Джейк за малко да се поддаде и да каже истината. Но подозренията продължаваха да го измъчват. Не можеше да се довери изцяло на Морган. Дали пък всичко това не бе хитра инсценировка? Резервен вариант, в случай че крадците не успеят да намерят часовника? Внезапната поява на Морган изглеждаше доста странна. Какво, по дяволите, правеше шефът на охраната на корпорацията Бледсуърт в Норт Хемпшир, Кънектикът?
Джейк си спомни нещо, което баща му бе казал веднъж: Онова, което трябва да направиш, за да запазиш една тайна, е… да не правиш нищо. Разбира се, баща му имаше предвид мълчанието, необходимо, за да се опазят археологическите находки, намерени по време на разкопки. Джейк реши да последва съвета му.
Затова не каза нито дума.
Морган поклати глава.
— Тогава сте прави. Няма никаква логика. Слава богу, че не изпусках семейството ви от полезрението си!
— Какво? — Джейк подскочи от изненада. — Защо?
— Защото Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз оправя кашите, които забърква.
— Какво искаш да кажеш?
— Опасявам се, че изложбата в Британския музей, която спонсорирахме през април, а също и медийното отразяване, което предизвика появата ви там, са привлекли нежелано внимание. Затова не ви изпускаме от поглед, след като се върнахте у дома. Преди два дни местните ми източници са дочули разговор за евентуален обир. Пристигнах тук, за да проуча въпроса по-обстойно.
Джейк все още не бе сигурен дали може да му се вярва.
— Значи това в града си бил ти, така ли?
Момчето не успя да скрие обвинителната нотка в гласа си.