С това ще накарам Джейк Ренсъм да страда…
Първа част
Три седмици по-късно
1.
Огнени очи
През по-голямата част от времето хората не те ритат в главата.
За Джейкъб Бартоломю Ренсъм обаче това бе поредният най-обикновен понеделник. Лежеше проснат по гръб върху синьото татами. Ушите му пищяха, пред погледа му танцуваха разноцветни светлинки. Беше закъснял с цяла секунда да блокира широкия махов ритник на своя противник.
— Добре ли си? — попита го другото момче.
Брендън Фан бе с две години по-голям от Джейк, имаше черен колан и бе звездата на училищната школа по таекуондо. Брендън бе наполовина виетнамец, но за това свидетелстваше единствено лекото изтъняване в ъгълчетата на очите му и те изглеждаха така, сякаш всеки момент щеше да се засмее. Също като Джейк, и той носеше бели тренировъчни дрехи, наречени ги.
Джейк пое подадената му ръка и позволи на Брендън да му помогне да се изправи.
— Изобщо не видях този удар — каза той и поклати глава. — Все едно ме ритна муле.
Брендън се усмихна. Бяха спаринг партньори вече три месеца. Джейк не бе доволен да тренира само три пъти седмично. Нуждаеше се от повече практика. За щастие, Брендън го взе под крилото си и се съгласи да му помогне да усъвършенства уменията си. Залата бе на тяхно разположение още петнайсет минути.
— Ставаш все по-добър — каза приятелят му. — Скоро ще ме надминеш.
— Да, бе, да — отвърна Джейк и поклати глава, за да проясни ума си.
Въпреки това трябваше да признае, че наистина напредва. Миналата седмица замени синия си колан по таекуондо с червен. Новият цвят предупреждаваше останалите, че момчето притежава уменията, но не и контрола върху тях, съответстващи на черен колан.
Джейк бе напълно съгласен с това мнение.
През последните няколко седмици бе тренирал прекалено усърдно. Но на моменти проявяваше небрежност и безразсъдство и не успяваше да се сдържи. Макар да бе краят на юни, събитията отпреди три месеца се бяха запечатали така ярко в паметта му, сякаш се бяха случили вчера. Тази сутрин се събуди със събрани на топка чаршафи, а в гърлото му бе заседнал неизречен вик. Цяла нощ — чак до изгрев слънце — се беше борил с крилатото чудовище от своите кошмари.
В този сън Джейк се връщаше в праисторическото минало, връщаше се във времето отпреди разделянето на континентите, когато целият свят е бил едно и се е наричал Пангея.
Джейк бе посещавал това място и то не в сънищата си, а в реалността.
Изгубени племена от най-различни периоди на човешката история — маи, египтяни, римляни, викинги, индианци и много други — се бяха озовали там, измъкнати не по своя воля от своето време и пренесени в тази дива земя на грабливи динозаври и девствени джунгли. За да оцелеят, двамата със сестра му бяха потърсили убежище в долината на Калипсос, защитена от древна технология, създадена някога в Атлантида.
В кошмара си от последната нощ Джейк се бе завърнал в Пангея, където бе преследван от ято крилати чудовища с остри нокти, наречени гракили, зловещи създания, подчинени на Калверум Рекс, страховития Крал на черепите. Дори в този момент Джейк чуваше острите писъци на гракилите, сякаш Калверум Рекс продължаваше да го преследва.
А може би наистина го преследваше.
Затова Джейк трябваше да бъде подготвен.
Брендън сякаш прочете мислите му, отстъпи крачка назад и го прониза със стоманения си поглед:
— Готов ли си?
Добър въпрос. Джейк трябваше да бъде готов за свое собствено добро. През последните няколко дни в гърдите му като че ли натежаваше камък. Сякаш се надигаше буря.
— Да го повторим. — Джейк отметна пясъчнорусия перчем от челото си и зае защитна поза, балансирайки на пръстите на краката си.
Макар Брендън да бе по-голям, двамата бяха еднакви на ръст. Джейк огледа изражението на своя противник, опитваше се да открие признак, който да му подскаже как ще се развие атаката. Японците съветваха да се следят очите на нападателя. Китайците смятаха, че е по-добре да се наблюдава противникът като цяло.