На 16 януари 1779 г. корабите влязоха в просторния залив Кеалакекуа на западния бряг на о. Хавай. Те бяха посрещнати от възторжена тълпа островитяни — най-малко хиляда канута излязоха да посрещнат гостите. На 17 януари Кук писа в дневника си за последен път. Той отбеляза, че „човек на име Тоуха (Као), както скоро научихме, бил имал духовен сан… се появи твърде церемониално и през време на тази церемония ми връчи прасенце, два кокосови ореха, парче червен плат; този плат той уви около бедрата ми“.
Нито Кук, нито спътниците му подозираха, че върховният жрец Као го възведе в ранг на велико божество.
…Едно време на о. Хавай живял добър и могъщ бог, който се казвал Лоно. Островът бил необитаем, а Лоно желаел във владенията му да се заселят хора. До брега се разбили две лодки, хората в тях се спасили, но злият бог на огъня им заповядал да напуснат острова. Тогава Лоно хвърлил злия бог в кратера на планината Мауна Лоа и оттогава в нея бушуват пламъците. А хората Лоно оставил на острова и в негова чест те започнали всяка година да уреждат тържества.
Веднъж Лоно взел да ревнува жена си Опуна от простосмъртен и в яростта си я бутнал от висока скала. Ужасен от направеното, той напуснал острова, но уверил хората, че след време ще се върне към тези брегове с плаващ остров.
Преди дванадесет луни край островите Кауаи, Ниихау и Оаху се появили два плаващи острова, водени от бога Лоно. След това островите изчезнали. Изчезнали толкова бързо, че хората не успели достойно да почетат бога Лоно.
И ето че тъкмо в дните на макахики — празника в чест на бога Лоно — плаващите острови отново се появили край бреговете на о. Мауи…
А след това богът Лоно, с други думи, капитан Кук, се яви на о. Хавай…
Богокапитанът Лоно избра за седалище залива Кеалакекуа. Той заповяда в южната част на брега на същия залив да се изгради обсерватория. На северния бряг на залива в селището Кавалоа бе резиденцията на върховния вожд Каланиопу.
На 26 януари 1779 г. Каланиопу с голяма свита и всевъзможни дарове пристигна на „Резолюшън“. При тържествена обстановка Кук и Каланиопу си размениха имената и по такъв начин завинаги закрепиха дружеските връзки.
Но вече на 2 февруари Каланиопу започна да подпитва моряците кога най-сетне бог Лоно ще напусне о. Хавай. Вечните връзки се оказаха нетрайни по вина на гостите.
Матросите и офицерите безчинствуваха, а вождовете и мнозина от жреците се възмущаваха от ненаситната лакомия на спътниците на бог Лоно. Възмущаваха се затова, че всички припаси се доставяха на корабите, без да се заплащат. Освен това гостите се държаха отвратително с местните жени. В Хавай не бе познато еднобрачието и нравите бяха доста свободни. Но моряците направо насилваха, а матросът Уилям Наш съзнателно заразяваше жените с венерическа болест. Той наистина бе наказан за това с две дузини удари с камшик, но наказанието пе повлия на приятелите му.
Кук разбра намека на Каланиопу и на 4 февруари корабите напуснаха залива Кеалакекуа.
Фокмачтата!!! Същата, която бяха ремонтирали в залива Нутка. На 8 февруари Кук се убеди, че тя бе станала съвсем негодна. Трябваше незабавно да се подслонят корабите в удобен залив и да се свали мачтата на брега.
Но освен Кеалакекуа наблизо нямаше друг що-годе удобен залив. „В 10 часа — пише лейтенант Кинг — обърнахме фордевинд и се насочихме към залива Каракаку (Кеалакекуа), проклинайки и оплаквайки нашата фокмачта.“ На 11 февруари корабите влязоха в залива и два дни по-късно моряците закараха мачтата на брега. Островитяните приеха гостите без ентусиазъм. Те бяха изгубили вяра в новоизпечения бог Лоно и още на 13 февруари на два пъти се сбиха с пришълците, като гостите и двата пъти използуваха огнестрелно оръжие.
В по-нататъшните тъжни събития до голяма степен бе виновен самият Кук. Трите околосветски пътешествия му бяха разклатили нервната система. При първото и второто плаване той се бе сдържал. През време на третата експедиция проличаха резултатите от огромното претоварване. Мидшипманът Дж. Тревенън пише, че Кук често изпадал в ярост, като понякога гърчове разтърсвали тялото му. Тревенън нарича такива припадъци „хейва“, като обянява, че това е „такъв танц у островитяни в южните морета, който силно напомня конвулсии и скокове“.