През нощта на 14 февруари бе откраднат големият ял, закотвен близо до кораба „Дискъвъри“. Капитан Кларк доложи за това на Кук. Ръководителят на експедицията страшно се ядоса и между седем и осем часа сутринта слезе на брега до селището Кавалоа. Придружаваха го девет морски пехотинци и командирът им лейтенант Филипс.
Разярен, Кук смяташе да плени Каланиопу, да го закара на „Резолюшън“ и да го държи там до връщането на откраднатия ял.
За да не може нито едно кану да излезе от залива, капитан Кларк изпрати две лодки — едната към селището Кавалоа, а другата в южната част на залива.
Описанията на по-нататъшните събития са пълни с противоречия. В рапорта на единствения очевидец, англичанина лейтенант Филипс, няма яснота, а другите участници в експедицията представят станалото в селището Кавалоа всеки по своему.
Имало е обаче очевидци-хавайци. През 1825 г. руският мореплавател О. Е. Коцебу записа в дневника си интересни подробности от показанията на стария островитянин Калемаку, който бе видял с очите си при какви обстоятелства загинал Кук.
Събитията се развили по следния начин. С отреда морска пехота Кук се явил при Каланиопу и заповядал вождът под конвой да тръгне към кораба. Каланиопу безропотно се подчинил на Кук и тръгнал към лодката. По пътя те срещнали една баба и някакви вождове, които взели да придумват Каланиопу да не се подчинява на заповедта на Кук. „Капитанът — пише Кинг, — който все още нетърпеливо искаше да изпълни намерението си, направи всичко възможно, за да накара тези хора да му отстъпят.“
Кинг не казва какво именно бил предприел при това положение Кук. А. Е. Коцебу, като се позовава на думите на Калемаку, записва, че Кук хванал Каланиопу за ръка, като искал да го отведе със себе си. Като имаме пред вид, че в третото плаване Кук бързо губел самоконтрол, може да се предположи, че Кук е приложил мерки за физическо въздействие. Калемаку разправял, че малко преди тази сцена от лодките, патрулиращи в залива, била открита стрелба по няколко кану-та. На мястото, където бил Каланиопу, дотърчал островитянин, ранен с куршум от мускет, и започнал със сълзи на очи да моли вожда да не отива на кораба. Като видяла окървавения си съплемекник, разярената тълпа се нахвърлила върху Кук и неговия отред.
Ако се съди по свидетелствата на Филипс и Кинг, сбиването започнало, след като един от хавайците се нахвърлил върху Кук. Капитанът стрелял срещу него с двуцевка пушка, обаче или зарядът е бил халосен, или пушката е била заредена със съчми; така или иначе нападащият не пострадал. След това островитяните се окуражили още повече. Кук дал заповед „всички в лодките“ и с втори изстрел убил един хаваец.
„Трябваше да се приложи сила — пише Кинг — и господин Филипс заповяда на войниците да стрелят; част от войниците изпълниха заповедта, след което индианците се нахвърлиха върху тях със страшна ярост, свалиха ги па земята и ги помъкнаха към водата. Оръжието сега се оказа безполезно. Който знаеше да плува, стигна до лодките, а на останалите на място им строшаваха главите.
По това време капитан Кук беше отдясно на господин Филипс и сержанта. Господин Филипс беше свален на земята и ударен с кама в гърба, след което нападащият се дръпна, за да нанесе нов удар, но господин Филипс се съвзе, опря се на коляното и с изстрел от упор уби туземеца.
Това щастливо обстоятелство накара туземците да отстъпят и позволи на господин Филипс да си пробие път към лодките. Нататък се затича и капитан Кук; той бе вече до самата вода, когато един вожд го удари по врата и рамото с остра желязна пръчка; капитанът падна по лице във водата. Индианците се нахвърлиха върху него със силни викове, стотици се струпаха над него и го доубиха с ками и тояги…
Освен капитан Кук от наша страна загинаха капралът и трима морски пехотинци.“26
Това бе неизмерима загуба. Трудно можеше да си представи човек, че командирът вече го няма. Някои офицери предлагаха незабавно да се открие огън с топовете и да се унищожи всичко живо в залива Кеалакекуа. Смъртно болният капитан Кларк взе мъдро решение — да се откаже от наказателни мерки и по мирен път да накара островитяните да върнат останките на покойния Командир. На другия ден Кинг встъпи в преговори с хавайците. Те обещаха да предадат тялото на Кук, макар че това щеше да стане трудно — трупът на ръководителя на експедицията бе разкъсан на мястото, където бе станала схватката.
Вечерта на 15 февруари двама островитяни донесоха на борда парче от бедро. Решено бе да се настоява за предаването на останалите части от тялото.
На 17 февруари стана сблъскване до мястото, откъдето моряците вземаха вода. Лейтенант Джон Рикман с група матроси нахлу в най-близкото селище; те изгориха около сто и петдесет жилища и убиха седмина островитяни, като Рикман закачи на видно място две човешки глави. Кларк нареди да се хвърлят в морето тези „трофеи“.
26
„…Капитанът падна по лице във водата и веднага го обсипаха с железни и бамбукови копия и започнаха да нанасят удари…, докато не погубиха нашето слънце, нашата светлина, нашата отрада и истинския ни вожд. През цялото време той се обръщаше да види дали сме се натоварили в лодките…“
Това не е за Кук. Това е за Магелан. За последните му минути. Каква трагична близост в съдбите на двама велики мореплаватели.
Да, приликата е фатална. А Кук бе казал веднъж на естественика А. Спарман: „Не мога да разбера защо му е потрябвало на Магелан да встъпва в никому ненужен сблъсък с туземците“. В пристъп на ярост Кук повтори трагичната грешка на Магелан и загина в също толкова неоправдана схватка с хавайците.