На 20 февруари вождовете и жреците предадоха останките на командира — скалп, глава без долна челюст, бедрена кост, кости на предмишница и китки на ръцете. По белега между палеца и показалеца (в Нюфъндлънд в ръцете на Кук бе експлодирал патрон) останките бяха разпознати.
На 22 февруари прахът на капитан Кук бе спуснат в морето, а на другия ден корабите напуснаха злощастния залив Кеалакекуа.
Изпълнявайки предначертанията на Кук, Кларк поведе корабите на север, за да продължи търсенето на северозападния проход.
На път за Беринговия проток на 29 април корабите влязоха в Петропавловското пристанище. Тук моряците бяха топло посрещнати от главния командир на Камчатка премиер-майор Магнус Бем. Бем безвъзмездно снабди експедицията с продукти и корабен инвентар. Кларк предаде на управителя на Камчатка комбинирана карта на откритията на експедицията и твърде ценна сбирка от океански рядкости, която днес се съхранява в Етнографския музей на Академията на науките на СССР в Ленинград.27
По-нататък корабите преминаха през Беринговия проток, но на 70° с.ш. пътят им бе преграден от ледени полета. На 27 юли Кларк тръгна на юг. На 22 август, когато наближаваха към, Петропавловския залив, той почина и командуването на експедицията пое Джон Гор.
В Петропавловск корабите останаха до 8 октомври 1779 г. и гостите пак бяха посрещнати твърде радушно. Този път те имаха работа не с М. Бем, заминал за Петербург, а с временния командир на Камчатка капитан В. И. Шмалев.
Пътят от Петропавловск към бреговете на Англия минаваше през водите на Япония, Индийския и Атлантическия океан. В устието на Темза корабите влязоха на 7 октомври 1780 година. Плаването бе продължило петдесет месеца и двадесет и пет дни.
По значение третата експедиция отстъпва на предишните плавания на Кук. И то не защото Кук и Кларк не успяват да открият северозападния, проход — кораби минаха през него много десетилетия след Кук, — а защото един от най-важните обекти на третата експедиция е онази част от Тихия океан, за която основните географски проблеми вече са решени от направените през XVII-XVIII в. руски открития.
Най-важното постижение на последната експедиция на Кук е откритието на Хавайските острови. Безспорно важни са и откритията му по западния бряг на Аляска, извършени по ориентири, вече набелязани от руски мореплаватели.
Общите резултати от дейността на Кук са огромни. С опита на безпримерните си плавания той доказва, че Световният океан не само в Северното, но и в Южното полукълбо надхвърля по площ земната суша. Като изтрива от географската карта Южния континент, Кук нанася на нея двата острова на Нова Зеландия, източното крайбрежие на Австралия, Нови Хебриди, Нова Каледония и множество малки острови и атоли.
Тези експедиции, в които вземат участие изтъкнати учени — Дж. Банкс, Д. Соландър, И. Р. и Г. Форстер, откриват пътя за всестранни научни изследвания на земи и морета в Южното полукълбо. Дейността на командира на трите наистина велики експедиции оказва значително влияние върху развитието на световната географска мисъл.
На презрение към фалшиви авторитети, на смелост в научното мислене, на безпределна смелост и мъжество се учат от Кук онези, които бяха поели от него щафетата на откритията.
И може би най-добра оценка на Кук даде верният му помощник Джеймс Кинг: „Знанията, опитът, прозорливостта му помогнаха толкова всестранно да овладее професията си, че и най-големите пречки се преодоляваха и най-трудните плавания ставаха леки и почти безопасни под негово ръководство“.
Реставратор на литературното наследство на Кук
„Ръкописите не изгарят.“ Човек неволно си спомня тези мъдри думи на Михаил Булгаков, когато става дума за литературното наследство на Джеймс Кук. През 1912 г. един от неговите биографи — Артър Китсън — пише: „Доколкото ми е известно, съществува една единствена страница от дневника на първото плаване на Кук, написана от него лично“.
Четиридесет и три години по-късно в Кеймбридж биват издадени материалите от това плаване, като за основа на изданието е послужил дневникът, от първия до последния ред написан от ръката на Кук. Чудо, ще кажете? Може би. Иначе трудно можем да наречем резултата от наистина титаничната работа, която извършва новозеландският историк и географ Джон Бигълхол по подготовката на изданието от 1955 година.
27
В началото на юни 1779 г. Кларк изпраща в Адмиралтейството писмо със съобщение за гибелта на Кук. То пътува през цял Сибир и от Петербург бива доставено в Лондон на 10 януари 1780 година. Тъжната вест за смъртта на Командира е получена в Англия девет месеца преди завръщането на третата експедиция.