След чудо № 1 идва през 1961 г. чудо № 2, а след това през 1967 г. — чудо № 3. Това бяха публикациите на материалите от второто плаване на Кук, в които бяха отстранени решително всички следи от кощунствените поправки, внесени без знанието на автора.
Чудо № 4 — пълната научна биография на Кук — се появява през 1974 г., но на създателя не бе съдено да види тази книга — той почина през 1971 г., след като беше навършил седемдесет години.
Бигълхол е роден и израсъл в столицата на Нова Зеландия Уелингтън. Той учи в Уелингтънския университет и след това дълги години преподава там история. Но Кук не го оставя да води заседнал живот. Автентични материали за трите велики експедиции Бигълхол търси в Австралия и Англия, в Канада и САЩ, по маршрутите на Кук той обикаля много от островите и архипелазите на южните морета.
За да си представим мащабите на възстановителната дейност на Бигълхол, нека извършим три рейса от XVIII в. в XX в.
Първи рейс. На 15 септември 1771 г., два месеца след като Кук се е върнал от първото си плаване, първият лорд на Адмиралтейството граф Сандуич се срещнал в едно йоркширско имение с видния музикален деец Чарлс Барни. Според казаното от дъщерята на Ч. Барни „негова светлост, като говорел за неотдавнашното околосветско плаване, споменал, че разполага с материали за него, които бил получил като първи лорд на Адмиралтейството, и добавил, че тези материали стоят неподредени, че те представляват чернови бележки и че той би бил признателен на всекиго, който би му посочил лице, способно «да напише пътешествието»“. Ч. Барни го посъветвал да се обърне към някой си Джон Хоксуърт.
Хоксуърт, дребен литературен предприемач, незабавно се заловил за работа. И Сандуич, и Хоксуърт не благоволили да уведомят Кук за предстоящата акция, макар че от средата на 1772 г. последният се намирал в Лондон. През 1773 г. Хоксуърт „написал пътешествието“. Изданието било озаглавено „Съобщение за околосветското плаване през 1768, 1769, 1770 и 1771 г. на лейтенант Джеймс Кук, командир на барка «Индевър»“. Издателят Страхан (Strahan) изплатил на предприемчивия съчинител шест хиляди фунта — сума, баснословна за онези времена. Обаче Страхан не останал ощетен. Към 1785 г. „опусът“ на Хоксуърт претърпяла три издания, а през 1774 г. „Съобщението“ било издадено във Франция, Холандия и Германия.
Кук се запознал със Страхановото издание след края на второто си плаване. „Не е за учудване — пише той, — че книгата за предишното ми пътуване оскърбява всички достойни хора; не по-малко ме огорчава и мен… не бях преглеждал внимателно ръкописа си и никога не съм го виждал в оня вид, в който е напечатан, макар че д-р Хоксуърт в предговорите си твърди обратното. Не мога да кажа по какъв начин е станало всичко това, тъй като то не изхожда от мен.“
Вече знаем как е станало всичко това. А преценката, която Кук дава на „Съобщението“, е справедлива. Хоксуърт изхвърлил от текста всичко онова, което не му е било по вкуса, а имал лош вкус. За това може да се съди по безкрайните добавки, сладникаво разводнени и високопарни.
През 1893 г. дневникът от първото плаване на Кук бил издаден от адмирал У. Уортън. Той използувал не оригинала, който по това време се смята за безвъзвратно загубен, а два преписа. Уортън не бил запознат със записките на участниците в експедицията, поради което изданието от 1893 г. е непълноценно, макар да превъзхожда, разбира се, „Съобщението“ на Хоксуърт.
Интересното е, че през 1895 г. Уортън научил за съществуването на истинския дневник на Кук, но кой знае защо премълчал.
Бигълхол установява, че оригиналният дневник на Кук се пазел от неговата вдовица. След смъртта й през 1835 г. някои от ръкописите преминали във владение на Чарлс Смит, роднина на Елизабет Кук. От Смит книжата на Кук попаднали при антикварите-търговци Патрик и Симпсън, които се занимавали с разпродажби на антикварни ценности.
През 1868 г. дневникът с някои други документи бил купен от комисионер по поръчение на богатия търговец на желязо Хенри Уилям Болкоу. Последният бил собственик на имението Мартън Хол, което се намирало в същото селище, където е роден Кук, и Болкоу смятал за свой дълг да изкупува всички реликви, които имали отношение към великия мореплавател.
Около 1880 г. Чарлс, племенникът на Хенри Болкоу, наследил движимия и недвижимия имот на чичо си и съобщил на Уортън за истинския дневник на Кук.
През 1915 г. Ч. Болкоу умрял. Синът му Хенри Уилям II се разорил и през 1923 г. продал Мартон Хол; дневникът бил продаден в Лондон на търг. Ръкописът бил купен от Австралийската национална библиотека в Канбера. Тук Бигълхол намира странствуващия дневник на Кук.