Едва през втората половина на XV в. в моретата на Южното полукълбо проникват португалци. Бартоломеу Диаш пръв минава покрай нос Добра Надежда. По неговите дири Вашку да Гама трасира морския път от Европа за Индия.
През 1513 г. испанецът Балбоа прекосява Панамския провлак и открива „Южното море“ — Тихия океан.
Осем години по-късно Магелан, португалец на испанска служба, преплава Тихия океан. Маршрутът му е следният: като излиза от протока, наречен по-късно с неговото име, той се насочва право на север и продължава така до 26-ия или 25-ия градус ю.ш., след което се отклонява на северозапад.
Този маршрут е и най-сполучливият. Отначало Магелан плава по Хумболтовото течение, което се движи от студения юг по посока на топлия север покрай чилийските и перуанските брегове, след това прекосява Тихия океан в ивицата на попътните югоизточни пасати и източните течения.
Днес морските лайнери, които пътуват от изток на запад, могат да пресекат океана на ширината на Магелановия проток. Но в епохата на платноходите възможността за такъв преход е малка. В 50 и 40° ширина на Южното полукълбо духат постоянни западни ветрове и дори най-облагодетелствувани от съдбата капитани на кораби с платна рядко успяват да се преборят с тях.
Ето защо мореплавателите преди Кук при плаването си на запад, било от Магелановия проток (и най-южната точка на Южна Америка — нос Хорн, открит през 1616 г.) или от бреговете на Перу, всички до един пресичат Тихия океан през южните тропични ширини.
От само себе си разбира, че по такъв начин Тихият океан южно от Южния тропик остава като обширно бяло петно. Също така неизследвани са и южните части на Атлантическия и Индийския океан.
Междувременно в съзнанието на географите и картографите от XVI-XVII в. здраво е заседнала античната концепция за великата Южна земя.
Тази земя е нанасяна върху картите на света, като за нейни крайни точки са вземани острови на тропиците и субтропиците. През 1606 г. испанският мореплавател Кирос открива в западната, тропичната част на Тихия океан благодатна суша; взема я за част от големия Южен континент и му дава името Южна земя на светия дух (Tierra Austral del Espiritu santo). B действителност това е бил малък остров от архипелага Нови Хебриди.
През същата 1606 г. холандецът Ансзон и участникът в експедицията на Кирос — испанецът Торес, откриват най-северната точка на австралийския п-в Йорк. През първата половина на XVII в. холандци откриват северния, западния и част от южния бряг на Австралия (по онова време и по-късно, до началото на XIX в., петият континент носи името Нова Холандия).
Най-напред тази голяма суша е обявена за част от Южната земя, но през 1642–1643 г. холандецът Тасман, като проплава околовръст Нова Холандия, доказва, че тя е отделен, самостоятелен континент. Тасман не забелязва източните брегове на този континент, тъй като се движи твърде далеч от тях, но затова пък открива брегове на Нова Зеландия, която много географи вземат за част от Южния материк.
През XVIII в. хипотезата за Южната земя добива строго научна обосновка. Нейни привърженици стават някои изтъкнати европейски учени, чийто авторитет не оставя място за съмнения у организаторите на експедиции в южната половина на земното кълбо.
Известният френски математик и астроном Пиер Луи Мопертюй създава теория за равновесието на континенталните площи. Той твърди, че площта на континентите в Северното и в Южното полукълбо трябва да е еднаква. А тъй като разположените южно от екватора части на Южна Америка и Африка по никой начин не могат да се сравнят с огромните континентални площи на Северното полукълбо, според Мопертюй, „недостигът от площ“ напълно се компенсира от исполинския Южен континент.
Запален привърженик на теорията за Южната земя е и английският хидрограф Александър Далримпъл.
Южният континент на Далримпъл е твърде обширен. „Този континент — пише той — превъзхожда по големина цялата цивилизована част на Азия от Турция до източния край на Китай.“ Той свръхточно определя, че дължината на континента била равна на 4596 географски или 5323 статутни мили, т.е. 8516 километра. Далримпъл заселва своя Южен континент с петдесет милиона жители!
Родената в тихи кабинети хипотеза за големия Южен континент в средата на XVIII в. неочаквано добива значителна популярност и започва да играе роля във външната политика на двете велики държави Англия и Франция.
Крале, министри, адмирали в двете държави хващат вяра на умозрителните теории на Мопертюй, Далримпъл и техните съмишленици.