За пръв път това астрономическо събитие е описано през 1639 г. от англичанина Дж. Хорок, През следващите години астрономите винаги с нетърпение очакват съответния „сеанс“. Данните от наблюденията на Венера, прекосяваща слънчевия диск, позволяват точно да се определи разстоянието от Земята до Слънцето. А през 1761 г. М.В.Ломоносов открива атмосферната обвивка на Венера.
На 3 юни 1769 г. преминаването на Венера можело да се наблюдава от Северната полярна окръжност и в тропичните ширини на Южното полукълбо.
Уместно е, перифразирайки Волтер, да кажем, че ако Венера я нямало, трябвало да бъде измислена. Създава се наистина великолепен предлог за изпращане на солидна експедиция по посока на Южния континент.
Крал Георг III отпуска четири хиляди фунта стерлинги за подготовката й. Към края на март 1768 г. Адмиралтейството7 закупува в Уитби солиден въглевоз с 370 т водоизместване. Корабът получава твърде многозначителното име „Индевър“ („усилие“, „енергичен опит“).
По същото време се поставя въпросът и за командира на експедицията. Учените предлагат кандидатурата на Далримпъл, според тях изключително уместна — та нали тъкмо той е един от създателите на „кабинетната“ теория за Южния континент.
Обаче първият лорд на Адмиралтейството Едуард Хаук с моряшка откровеност заявява: „По-скоро ще оставя да ми отрежат дясната ръка, отколкото да допусна цивилен да командува морска експедиция“.
Сред моряците не са малко достойните претенденти за поста ръководител на такава експедиция. Но още в началото на април изплава кандидатурата на Кук. Значителна роля тук изиграва Палисър, който през пролетта на 1768 г. е в Лондон заедно с Кук. Той представя Кук на секретаря на Адмиралтейството Филип Стивънс, а този, „сивият кардинал“ на британското ведомство, придумва темпераментния лорд Едуард Хаук и колегите му да назначат Кук на мястото, което не може да заеме Далримпъл.
За командир на „Индевър“ Кук бива назначен официално на 25 май 1768 г. Пет дни преди това в Лондон пристига Уолис. Той така възторжено хвали новооткрития о. Таити, че Адмиралтейството решава това кътче от земния рай да стане база на експедицията.
Пътят към Венера и по-нататък
На 30 юли 1768 г., в деня, когато „Индевър“ щеше да отплава, Кук получи две инструкции. Едната беше строго поверителна и предписваше експедицията да започне търсенето на Южния континент от бреговете на Таити до 40° ю.ш. „… А в случай че континентът не бъде открит — пише в инструкцията, — ще продължите търсенето му в западна посока, като се движите между споменатата ширина и 35° ю.ш., докато го откриете или стигнете източния бряг на земята, открита от Тасман и наричана днес Нова Зеландия.“
По-нататък се нарежда, че същата тази Нова Зеландия следва „със съгласие на туземците (?) да се въведе във владение на краля на Великобритания“. От Нова Зеландия Кук можел да се върне било покрай нос Добра Надежда, било като заобиколи нос Хорн.
Завземи, завладей, осигури като владение на Великобритания — такива бяха повелите на тайната инструкция.
Маршрутът на експедицията обаче не беше набелязан по обичайните пътища на европейските околосветски плавания.
Преди 1768 г. търсят Южния континент само в тропичния пояс на Тихия океан, като само Тасман беше прониквал в тайнствената 40° ширина на Южното полукълбо.
„Индевър“ бе напълно стабилен кораб. Не беше наистина твърде голям — 370 т като вместимост не е много, ако се има пред вид, че експедицията трябваше да трае две години. „За всеки случай“ корабът бе снабден с 22 топа.
За мореходните качества на „Индевър“ биха могли да завидят командирите на която и да е далечна експедиция. „Този кораб — пише Кук — има бърз ход и лесно се управлява.“
По-зле беше с екипажа. Моряците бяха набрани без участието на Кук в пристанищните градове, където гъмжеше от матроси, изхвърлени на сушата след края на Седемгодишната война. Та никак не е за чудене, че още при прехода от устието на Темза до Плимът от „Индевър“ избягаха 18 матроси, след което Кук свали на брега още четирима морски скитници.
По стара британска традиция в екипажа на „Индевър“ бяха зачислени и няколко млади издънки от знатни и влиятелни особи, т. нар. мидшипмани. През време на плаването някои от тях (твърде условно можем да ги наречем гардемарини) причиниха на Кук доста главоболия.
Й все пак след време се създаде доста задружна команда. Като своеобразна мая послужиха петима матроси, които Кук бе взел от шхуната „Гренвил“, и други тридесетина опитни и мъжествени подофицери и матроси.
7
Адмиралтейството е за времето си военно-морското Министерство ма Британската империя (след 1964 г. влиза в състава на Министерството на отбраната), чрез което са уреждани всички организирани по инициатива на Кралското дружество експедиции (б. пр.).