Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.
— Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.
Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.
Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:
— Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви обичам, но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!
Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.
— Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.
Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:
— Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!
— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!
— Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте вие, не аз!
Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.
— Грешиш, Джейн! Какво ти е? Защо трепериш така? Искаш ли малко вода?
— Не, мисис Рийд.
— Може би все пак искаш нещо, Джейн? Уверявам те, желая да бъда твой приятел.
— Не, това не е вярно. Вие казахте на мистър Брокълхърст, че имам лош характер и че съм склонна към лъжа; аз пък ще разкажа на всички в Лоуд каква сте и как сте постъпвали с мен!
— Джейн, ти не разбираш причината за това: недостатъците на децата трябва да се изкореняват.
— Не съм лъжкиня! — извиках аз със силен, яростен глас.
— Но, Джейн, трябва да се съгласиш, че си невъздържана! Сега, мое момиче, върви в детската стая и си полегни малко.
— Не съм ваше момиче и няма да лягам никъде! По-скоро ме пращайте в училището, мисис Рийд, всяка минута тук ми е омразна.
— Наистина трябва по-скоро да я пратя там — каза мисис Рийд sotto voce4 и като вдигна ръкоделието си, веднага напусна стаята.
Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта й тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.