„Гостната не е място за него — мислех си аз. — Хималайските хребети, африканската джунгла, даже заразените с чума гвинейски крайбрежни блата повече подхождат за такава натура. Как да не бяга от тихото домашно огнище? Тук всичко му е чуждо, силите му са сковани, те не могат да се развият и да се проявят напълно. Само в борбата и в изпитанията, където се изисква мъжество, енергия и смелост, той ще говори и действува като вожд. Но дори едно дете би имало превъзходство над него в домашна среда. Той е прав, че си е избрал да бъде мисионер — сега разбирам това.“
— Идват! Идват! — завика Хана, разтваряйки широко вратата на всекидневната. В същия миг старият Карло радостно залая.
Изтичах навън. Беше вече тъмно, но ясно се чуваше шум от колела. Хана бързо запали фенера. Каретата спря пред вратичката; кочияшът отвори вратата на каретата и от нея слязоха две познати фигури.
Хвърлих се към тях и притиснах лице първо до нежните бузи на Мери, после до буйните къдрици на Даяна. И двете момичета се смееха, целуваха мен и Хана, милваха Карло, който полудя от радост, развълнувано питаха всичко ли е в ред и като се успокоиха, забързаха към къщи.
И двете се бяха схванали от дългото пътуване и друсане и измръзнали от студения вечерен вятър; но милите им лица бързо се оживиха край веселия огън. Докато кочияшът и Хана внасяха багажа им, те попитаха къде е Сейнт Джон. В тази минута той излезе от всекидневната. Сестрите топло го прегърнаха. Той спокойно ги целуна, изрече полугласно няколко приветствени думи, постоя малко, отговаряйки на въпросите им, а после заяви, че ще ги чака в гостната и се отправи натам като към някое тихо убежище.
Запалих свещите, за да се качим горе, но Даяна първо се разпореди да нахранят кочияша, а сетне двете момичета ме последваха. Те бяха във възторг от подреждането и украсата на стаите им, от новите драперии, килими и пъстри порцеланови вази и горещо ми благодариха. Аз ликувах, че вкусовете ни чудесно съвпадат и че това, което бях извършила, прави по-радостно завръщането им.
Прекарахме чудесна вечер. Братовчедките ми бяха тъй весели и жизнерадостни, тъй много и увлекателно говориха, че мълчаливостта на Сейнт Джон не се забелязваше; той искрено се радваше на завръщането на сестрите си, но шумното им оживление и веселата им бъбривост не му се нравеха. Най-голямото събитие в този ден — пристигането на Даяна и Мери — му беше приятно, ала свързаните с това суматоха и оживление го дразнеха. Изглежда, искаше му се по-скоро да настъпи следващият, по-спокоен ден. В най-големия разгар на нашето веселие, около един час след чая, на вратата се почука. Влезе Хана и каза, че по това късно време е дошъл някакъв клет момък и моли мистър Ривърс да посети майка му, която умирала.
— Къде живеят те, Хана?
— На самия Уиткроски хълм, горе-долу на четири мили оттук, и при това трябва да се върви все през треволяци и пущинаци.
— Кажете му, че ще отида.
— Послушайте, сър, по-добре е да не ходите. Няма по-лош път от този нощем; няма да можете да минете през блатото. А при това нощта е такава проклета — вятърът просто ще ви събори. По-добре да й предадат, сър, че ще отидете утре заран.
Но Сейнт Джон беше вече в коридора и слагаше наметалото си; без ропот, без възражения той излезе. Беше девет часът. Той се върна чак около полунощ, изгладнял и изморен, но изглеждаше по-щастлив, отколкото при тръгването си. Бе изпълнил дълга си, удържал над себе си нова победа, проявил сила на волята и себеотрицание и сега беше доволен.