Що се отнася до мен, с всеки изминат ден все повече ми се искаше да му угаждам, но и с всеки ден ми ставаше все по-ясно, че за това ще трябва до известна степен да променя характера си, да потъпча част от способностите си, да дам ново направление на вкусовете си, насила да се стремя към цели, към които нямам вродено влечение. Той искаше да ме подготви за такива възвишени сфери, които бяха недостъпни за мен; беше цяло мъчение постоянно да се стремя към задачите, които поставя пред мен. Това бе също тъй невъзможно, както да придам на неправилните си черти безупречната класическа правилност на неговото лице или да придам на моите менящи цвета си зелени очи лазурната синева и тържествения блясък на неговите.
Обаче не само влиянието му ме гнетеше. От известно време насам аз често бивах тъжна; разяждаща мъка терзаеше душата ми и тровеше радостта в живота ми в самия й извор: мъката на неизвестността.
Може би ти мислиш, читателю, че новият ми дом и доброто ми материално състояние са станали причина да забравя мистър Рочестър. Не, нито за миг. Образът му не ме напускаше, защото не беше мираж, който се разсейва от слънчевите лъчи, нито рисунка върху пясък, която бурите могат да заличат — той беше като име, издълбано на мраморна плоча, което ще трае, докато трае мраморът, върху който е издълбано. Силното желание да науча какво е станало с него ме преследваше навсякъде. Когато живеех в Мортън, всяка вечер, върнала се в къщи, мислех за това; и сега, в Муърхаус, всяка нощ, лежейки в леглото си, пак мислех само за това.
Като водех необходимата кореспонденция с мистър Бригз във връзка с наследството, аз го запитах не знае ли къде се намира мистър Рочестър сега и дали той е здрав; обаче както бе предположил Сейнт Джон, Бригз не знаеше абсолютно нищо за бившия ми господар. Тогава писах на мисис Феърфакс, молейки я да ми съобщи нещо за него. Бях уверена, че постъпвам правилно, и се надявах скоро да получа отговор. За мое огорчение минаха две седмици, ала отговор още нямаше. И когато се изтърколиха два месеца, а пощата, която пристигаше всеки ден, все не ми носеше нищо, ме обзе мъчително безпокойство.
Писах отново на мисис Феърфакс — може би първото писмо се бе изгубило. Този нов опит ми даде нова надежда; новата надежда ме стопли отново за известно време, сетне също потъмня и изгасна: не получих в отговор нито ред, нито дума. Когато мина половин година в напразно очакване, надеждата ми умря; след това се появи тъгата.
Бе чудесна, лъчезарна пролет, но тя не ме радваше. Наближаваше лятото. Даяна се мъчеше да ме развлече; тя твърдеше, че изглеждам зле и искаше да замине с мен на море. Но Сейнт Джон се противопостави; той заяви, че са ми нужни не развлечения, а занимания — сегашният ми живот бил твърде безцелен, а на мен ми била необходима цел. Изглежда, за да запълни тази празнина, той продължаваше уроците по индустански с мен и ставаше все по-взискателен; а аз, сякаш изгубила разсъдъка си, нито веднъж не помислих да му се противя и не бих могла да направя това.
Един ден започнах урока си много по-унило от обикновено; причината за това беше едно мъчително разочарование: сутринта Хана ми каза, че имам писмо, но когато слязох долу да го взема, почти уверена, че най-после ще получа дългоочакваните вести, намерих само една незначителна делова бележка от мистър Бригз. Това огорчение предизвика сълзите ми; и сега, докато се занимавах усърдно със сложните знаци и цветистия стил на индийския писател, очите ми отново се изпълниха със сълзи.
Сейнт Джон ме извика до себе си и ме накара да чета; аз се опитах да сторя това, но гласът ми изневери: ридания задавиха гърлото ми. Бяхме сами във всекидневната: Даяна се занимаваше с музика в гостната, а Мери работеше в градината — беше чудесен майски ден, ясен, слънчев, с лек ветрец. Сейнт Джон не се учуди на сълзите ми и дори не ме попита каква е причината за тях, а само каза:
— Да почакаме няколко минути, Джейн, та да се успокоите.
И докато се мъчех с все сила да сподавя този пристъп на мъка, той седеше безмълвно и търпеливо, облегнат на бюрото си, като някой лекар, който наблюдава с изпитателен поглед очакваната и напълно понятна криза в болестта на пациента му. Като сподавих риданията си, избърсах очи и промърморих, че не се чувствувам съвсем добре тази сутрин, аз продължих заниманията си и успях да издържа до края на урока. Сейнт Джон прибра книгите, заключи бюрото си и каза: