— Да, при едно условие.
— Точно така! Значи, против главния пункт — да напуснете с мен Англия и да участвувате в бъдещата ми дейност — вие не възразявате. Все едно, че вече сте сложили ръце на дръжките на плуга; вие сте твърде последователна, за да ги дръпнете обратно. Трябва да имате само една мисъл: как най-добре да изпълните работата, с която сте се заели. Опростете сложните си интереси, чувства, мисли, желания, стремежи; обединете всичко в една-единствена цел: да изпълните успешно, със замах мисията, възложена ни от нашия велик господар. За да осъществите това, ви трябва сътрудник; не брат — това е твърде слаба връзка, — а съпруг. На мен също не ми трябва сестра: нея могат по всяко време да ми отнемат. Трябва ми жена: единствената помощница, която ще ръководя успешно в живота и която ще мога да задържа при себе си до самата си смърт.
Потръпнах при тези негови думи: чувствувах властта му, волята му с цялото си същество.
— Намерете си някоя друга, Сейнт Джон — по-подходяща.
— По-подходяща за моите цели, искате да кажете — за моята мисия? Повтарям ви, не ми трябва обикновен, незначителен човек с всички присъщи нему егоистични чувства. Трябва ми мисионер като мен.
— Ще отдам на вашето дело цялата си енергия — всъщност само това ви трябва, аз не съм ви нужна; за вас аз съм само черупка, която търпят единствено заради зърното в нея. Ето защо я оставям за себе си.
— Вие не можете, не бива да сторите това. Нима мислите, че господ ще се задоволи с половината жертва? Нима той ще приеме непълноценен дар? Аз се боря за делото господне и ви зова под стяга на бога. Не мога да приема от негово име условна клетва — тя трябва да бъде безкомпромисна.
— О, на бога съм готова да дам цялото си сърце — казах аз. — Но вие нямате нужда от него.
Не мога да се закълна, читателю, че в тона и в чувството, с които произнесох тези думи, не е имало стаен сарказъм. До този момент аз изпитвах безмълвен страх от Сейнт Джон, защото не го разбирах. Този страх произтичаше от съмненията ми за него. Какво у Сейнт Джон е свято и какво човешко, не ми бе ясно дотогава; но този разговор ми изясни много неща — пред мен сякаш се разкри цялата същност на природата на свещеника. Видях неговите слабости и ги разбрах. Стана ми ясно, че тук, на края на пустошта, аз седя в краката на човек, който въпреки прекрасното си лице е толкова грешен, колкото и аз. Булото се свлече и видях пред себе си суровост и деспотизъм. Като долових у него тези черти, аз почувствувах неговото несъвършенство и се окуражих. Това беше човек също като мен, с когото можех да споря и на когото можех при нужда да дам отпор.
За известно време между нас се възцари мълчание; накрая аз реших да го погледна в лицето. Взорът му, устремен към мен, изразяваше мрачно учудване и тревожен въпрос: „Нима тя се присмива, и то на мен? Какво значи това?“
— Не трябва да се забравя, че това е нещо много важно — продължи той след малко, — нещо, за което да се мисли или да се говори с лекота, е грях. Надявам се, Джейн, че бяхте напълно искрена, като казахте, че сте готова да дадете цялото си сърце на бога — това е всичко, което ми трябва. Щом изтръгнете от сърцето си земните връзки и го дадете на твореца, осъществяването на царството божие на земята ще бъде вашата първа цел и радост и вие ще бъдете готова всеки миг да направите всичко, което би помогнало за това. Вие ще видите колко нови сили ще ни даде нашият телесен и духовен съюз в брака — единственият съюз, който свързва навеки съдбите и целите на човешките същества. И като отхвърлите всички дребнави капризи, всички нелепи предразсъдъци, всички скрупули за степента, характера, силата или нежността на изпитваните от нас чувства, вие веднага ще побързате да встъпите в този съюз.
— Така ли? — отговорих лаконично аз и погледнах чертите му, прекрасни по своята хармоничност, но страшни с безпощадната си суровост — неговото властно, ала не и открито чело; неговите очи — ярки, дълбоки и проницателни, но лишени от нежност; неговата висока, внушителна фигура — и си представих, че съм негова жена. О, не, никога! Нямах нищо против обаче да бъда негов духовен помощник, негов другар; в тази си роля бях готова да преплавам с него океана; да се трудя над общото дело под лъчите на палещото източно слънце в азиатските пустини; да се възхищавам и да меря сили с неговото мъжество, преданост и енергия; безропотно да се покорявам на властността му; спокойно да се усмихвам, виждайки неизкоренимото му честолюбие; да разграничавам у него християнина от човека: дълбоко да ценя първия и с готовност да прощавам на втория. Разбира се, ще се наложи често да страдам, бидейки свързана с него; тялото ми ще бъде в окови, ала сърцето и душата ми ще останат свободни. Ще принадлежа все още на себе си: в минутите на самота ще мога да се отдавам на присъщите си, неспъвани от нищо чувства. В душата си ще имам кътче, което всецяло ще ми принадлежи, където той не ще има достъп и където ще живеят свежи, запазени чувства, които неговата суровост никога не ще докосне и неговата отмерена стъпка на войн никога не ще погази. Но да бъда негова жена — вечно до него, вечно свързана и обвързана с него, принудена да укротявам вътрешния си жар, да го тая в дъното на душата си и да не смея да издам чувствата си с нито един-единствен стон, макар скритият пламък да опустошава все повече и повече душата ми, — не, това би било за мен непоносимо бреме!