Часовникът в класната стая удари девет; мис Милър напусна групата на големите ученички и като застана в средата на стаята, извика:
— Тишина! По местата!
Навикът към дисциплина веднага се прояви: за пет минути сред хаотичното множество се възцари ред и вавилонското стълпотворение бе последвано от сравнителна тишина. Учителките на по-горните класове заеха местата си, но всички сякаш чакаха нещо. На скамейките, изпълнили стаята от единия до другия й край, осемдесетте момичета седяха изправени и неподвижни. Те представляваха странна картина: всички с гладко сресани назад коси, без нито една къдрица; с кафяви, високо затворени рокли и тесни бели якички; с малки торбички от американ (подобни на шотландски кесии), завързани отпред на кръста им, в които те държаха ръкоделните си принадлежности; й като допълнение на всичко това — вълнени чорапи и Груби обувки с металически токи. Сред така облечените възпитанички забелязах двадесетина големи момичета, цели жени; подобно облекло беше неподходящо за тях и придаваше странен вид дори на най-спретнатите.
Продължавах да ги разглеждам, а от време на време гледах и учителките — нито една от тях не ми хареса докрай: пълната ми се струваше малко груба, мургавата — много сърдита, онази, която приличаше на чужденка — рязка и особена, а мис Милър, бедната, с моравочервеното си загрубяло лице имаше вид на смазано от много работа същество. И изведнъж, когато очите ми още шареха от едно лице на друго, всички момичета, сякаш на пружини, станаха като едно.
Каква беше причината за това? Не чух никаква команда, ето защо останах изненадана. Докато разбера какво става, ученичките седнаха отново и тъй като всички погледи се насочиха към една точка, аз също погледнах натам й видях онази дама, която ме бе посрещнала предишната вечер. Тя стоеше в дъното на дългата стая, до една от камините — сега горяха и двете, — и мълчаливо и сериозно оглеждаше двете редици възпитанички. Мис Милър се приближи до нея и я попита нещо; като получи отговор, тя се върна на мястото си и каза високо:
— Старшата от първи клас6 да донесе глобусите! Докато стане това, споменатата дама бавно мина край редиците. Струва ми се, че у мен чувството на почит е силно развито, защото и досега помня онзи благоговеен възторг, с който я гледах. Този път, на ярката дневна светлина, аз видях, че тя е висока, стройна и хубава; тъмнокафявите й очи с леко подчертани с молив дълги ресници гледаха кротко и подсилваха белотата на широкото й чело; по онова време не се носеха нито правите прически с панделки, нито дългите къдрици, та тъмните й коси се виеха според тогавашната мода около слепите й очи на едри вълни; роклята й, също в тон с модата, бе от лилав плат с испанска гарнитура от черно кадифе. На кръста й блестеше златен часовник (по онова време малко хора носеха часовници). Нека читателят прибави накрая и благородните черти, бледото, но лъчезарно лице и внушителното държане и той ще получи, доколкото може да се предаде с думи, точния портрет на мис Темпъл — Мария Темпъл, както бе надписан молитвеникът, който трябваше веднъж да занеса в черквата.
Директорката на Лоуд (такава беше длъжността на тази дама), седнала пред два глобуса, сложени на една от масите, извика при себе си първи клас и почна да преподава география; по-долните класове се събраха около другите учителки. В продължение на един час имаше занимания по история, граматика и др.; после по писане и аритметика, а също и уроци по музика, които мис Темпъл преподаваше на някои от по-големите ученички. Времетраенето на всеки урок бе строго определено и когато накрая удари дванадесет, мис Темпъл стана.
— Искам да кажа на възпитаничките няколко думи — заяви тя.
След приключване на занятията ученичките бяха започнали шумно да разговарят, но като чуха гласа на директорката, млъкнаха. Тя продължи:
— Днес вие получихте закуска, която не можахте да ядете и сигурно сте гладни. Наредих да ви дадат на обед хляб и сирене.
Учителките учудено я погледнаха.
— Поемам отговорността за това върху себе си — добави тя вместо обяснение и тозчас излезе от класната стая.