В навечерието на неговото заминаване, по залез слънце, го видях да се разхожда из градината и като си спомних, че този човек, сега толкова чужд, някога бе спасил живота ми и че ние с него сме близки роднини, реших да направя последен опит да си възвърна приятелството му. Излязох и се упътих към него в един момент, в който той стоеше, облегнал се на вратичката; аз веднага пристъпих към въпроса:
— Сейнт Джон, страдам, задето още ми се сърдите. Нека станем пак приятели.
— А нима не сме приятели? — отговори той невъзмутимо, без да откъсва поглед от изгряващата луна, в която се бе загледал при приближаването ми до него.
— Не, Сейнт Джон, вече не сме такива приятели, каквито бяхме. Знаете това.
— Нима? Е, това е лошо. Що се отнася до мен, аз ви желая само добро.
— Вярвам ви, Сейнт Джон, тъй като съм сигурна, че не сте способен да желаете злото на никого; но аз съм ваша роднина и бих искала да проявявате към мен по-топло чувство, отколкото това голо човеколюбие, с което се отнасяте към чуждите хора.
— Разбира се — отговори той. — Вашето желание е основателно, но аз съвсем не ви смятам за чужда.
Тези думи, произнесени със студен, спокоен тон, силно ме засегнаха и смутиха. Ако бях послушала гласа на гордостта и гнева, веднага бих се отдалечила, оставяйки го сам; но у мен говореше нещо по-силно от тези чувства. Аз високо ценях големите дарования и възвишените принципи на моя братовчед. Държах на неговото приятелство — да го загубя, би било за мен тежко изпитание. Не можех толкова леко да се откажа от опита си да спечеля отново неговото приятелство.
— Нима така ще се разделим, Сейнт Джон? Нима, когато заминавате за Индия, ще се простите с мен, без да ми кажете нито една нежна дума?
Той престана да съзерцава луната и ме погледна.
— Да се простя, когато заминавам за Индия? Как така, Джейн? Няма ли да дойдете и вие с мен?
— Нали казахте, че мога да замина за там, само ако се омъжа за вас?
— А няма ли да се омъжите за мен? Държите ли на своето решение?
Известно ли ти е, читателю, как смразява сърцето въпросът, зададен от студен човек? Гневът му прилича на падаща снежна лавина, а негодуванието му — на бурен ледоход.
— Не, Сейнт Джон; няма да се омъжа за вас. Не съм променила решението си.
Лавината се заклати и се плъзна малко надолу, но не рухна.
— Още веднъж ви питам защо ми отказвате — рече той.
— Тогава ви отказах, защото не ме обичахте, а сега — защото почти ме мразите. Ако се омъжа за вас, вие ще ме погубите. Вие и сега ме погубвате.
Устните и бузите му побледняха — станаха съвсем бели.
— Ще ви погубя ли? И сега ви погубвам? Такива думи не ви правят чест: те са неестествени, недостойни за една жена, лъжливи. Те свидетелствуват за лоши помисли и заслужават да бъдат строго осъдени; човек би ги нарекъл непростими, ако не бе длъжен да прощава на ближния до седемдесет и седем пъти.
Всичко рухна. Искрено желаейки да залича в душата му следите от предишната обида, аз му нанесох друга, по-голяма, която се запечата завинаги в паметливото му сърце.
— Сега вие действително ще ме мразите — казах аз. — Напразно реших да опитам да се помиря с вас; само си спечелих враг за цял живот.
С тези думи му причиних нова болка, още по-остра, защото в тях имаше истина. Безкръвните му устни конвулсивно се свиха. Разбрах какъв мощен гняв съм събудила у него. Сърцето ми се стегна.
— Уверявам ви, неправилно ме разбрахте — възкликнах аз, като го хванах внезапно за ръката. — Не исках нито да ви огорча, нито да ви оскърбя, повярвайте!
Сейнт Джон горчиво се усмихна и с решително движение освободи ръката си.
— А сега, вие, изглежда, ще се откажете от обещанието си и изобщо няма да заминете за Индия, нали? — попита той след продължителна пауза.
— Не, готова съм да замина, но като ваша помощничка — отвърнах аз.
Този път последва безкрайно мълчание. Каква борба ставаше у него между природата му и християнското му смирение, не зная, но неговите очи хвърляха мълнии и странни сенки минаваха по лицето му. Накрая той проговори:
— Вече ви доказах веднъж, че е невъзможно сама жена на вашата възраст да съпровожда сам мъж на моите години. След като ви доказах това, имах основание да предполагам, че никога не ще се върнете към подобна мисъл. Обаче вие го направихте; много съжалявам, но толкова по-зле за вас.
Аз го прекъснах. Несправедливите упреци винаги събуждаха смелостта ми.
— Бъдете благоразумен, Сейнт Джон; вие достигате до абсурдност. Давате вид, че сте възмутен от думите ми. Всъщност не е така; вие сте твърде умен и проницателен, за да не разберете това, което казвам. Повтарям: ако желаете, ще бъда ваш помощник, но не и ваша жена.