— Грозна ли? Ни най-малко. Във всеки случай ти си твърде симпатична и твърде добра, за да бъдеш жива погребана в Калкута. — И тя отново почна горещо да ме убеждава да се откажа от всяка мисъл да съпровождам брат й.
— Всъщност нищо друго не ми остава — казах аз. — Когато току-що за втори път му предложих да бъда негова помощничка, той се слиса от моята нескромност — изглежда, смята предложението ми да го придружавам, без да му бъда жена, за нещо нередно; като че ли още от първия ден не съм гледала на него като на брат и не съм се отнасяла към него като сестра.
— Защо мислиш, че не те обича, Джейн?
— Да бе чула само какво ми каза! Колко пъти ми рече, че иска да се ожени за мене не заради себе си, а в интерес на своята мисия. Той ми заяви, че съм създадена за работа, а не за любов; това, разбира се, е вярно. Но според мен, ако не съм създадена за любов, значи, не съм създадена и за женитба. Нима не е ужасно, Дай, да бъдеш обвързана цял живот с човек, който гледа на тебе само като на полезно оръдие?
— Това е непоносимо, нелепо, абсурдно!
— И после — продължих аз, — макар да го обичам само като брат, ако се наложи да стана негова жена, допускам, че в мен неизбежно ще се появи странна, мъчителна любов — той е тъй умен и нерядко в погледа, жестовете и думите му има някакво героично величие. В такъв случай съдбата ми би била неизразимо печална. Любовта ми само би го дразнила и ако посмея да дам външен израз на чувствата си, той веднага ще ми покаже, че това е излишно, че то не му е нужно и е недостойно за мен. Зная, че ще бъде така.
— И все пак Сейнт Джон е добър човек — каза Даяна.
— Той е добър и необикновен човек, но толкова е погълнат от своята задача, че безмилостно забравя чувствата и желанията на обикновените хора. Затова по-добре е незначителните хора да не попадат на пътя му, иначе може да ги смачка. Ето го, че идва, Даяна, отивам си.
Като го видях, че влиза в градината, бързо се качих в стаята си.
Но на масата все пак трябваше да се срещна със Сейнт Джон.
Той изглеждаше спокоен както винаги. Бях уверена, че няма да говори с мен и че се е отказал от брачните си намерения; но сгреших и за едното, и за другото. Сейнт Джон говори с мен с обичайния си тон или по-право с тона, с който се обръщаше към мен напоследък — тоест бе изискано вежлив. Без съмнение той се бе обърнал за помощ към светия дух, молейки го да му помогне да обуздае гнева, който бях предизвикала у него, и сега му се струваше, че още веднъж ми прощава.
За вечерното четене преди молитвите той избра двадесет и първата глава на „Откровение“. Обичах да слушам светото писание от неговите уста; никога изразителният му глас не бе звучал така меко и проникновено, никога начинът му на четене не ме бе пленявал толкова с благородната си простота, както тогава, когато той произнасяше думите на божественото откровение; а тази вечер, сред неговите близки, гласът му изглеждаше още по-тържествен, интонацията — по-вълнуваща (майската луна грееше през завесата на прозореца, така че запалената НЕ масата свещ бе почти ненужна); Сейнт Джон седеше, наведен над голямата стара Библия, и четеше онова място, където се описва видението на новата земя и новото небе, където се разказва, че бог ще живее при хората и че той ще изтрие всяка сълза от очите, и където се обещава, че повече няма да има нито смърт, нито скръб, нито вопли, нито болки… защото всичко прежно е минало.
Думите, които Сейнт Джон произнесе след това, предизвикаха в душата ми странен трепет: леката, едва доловима промяна в тяхната интонация ми подсказа, че той е обърнал поглед към мен.
— „Този, който победи, ще получи всички блага и аз ще бъда негов бог, а той ще бъде мой син. Но — Сейнт Джон прочете това бавно, с ясен глас — плахите, недоверчивите и другите като тях ще се мъчат в езеро от разтопена сяра, което ще бъде втората им смърт.“
От този пасаж аз разбрах с каква участ ме заплашва братовчедът ми.
Спокойна, сдържана тържественост, примесена с искрен екстаз, звучеше в начина, по който бяха произнесени последните величествени редове на тази глава. Четецът, изглежда, вярваше, че името му вече е написано в Христовата книга на живота, и жадуваше по-скоро да дойде часът, който ще го въведе в небесния град, където земните крале донасят славата и честта си и където няма нужда от слънце и луна, защото този град е озарен от славата божия, от самия Христос.
За молитвата, последвала този текст, Сейнт Джон събра всичките си сили, призова цялото си сурово старание; изглежда, той упорито спореше с бога и бе уверен, че ще победи. Той молеше сила за малодушните, пътеводна звезда за заблудилите се овци от Христовото паство, възмездие, макар в единадесетия час, за ония, които, примамени от съблазните на света и плътта, са се отклонили далеч от трънливия път към спасението. Той молеше, убеждаваше, настояваше в ръцете му да бъде даден меч, изваден от огъня. Дълбоката искреност винаги оказва своето въздействие. Отначало тази молитва ме учуди, после, когато въодушевлението му нарасна, тя ме развълнува и накрая предизвика у мен благоговение. Сейнт Джон тъй искрено бе убеден във величието и светостта на задачата си, че тези, които го слушаха, не можеха да не му съчувствуват.