След молитвата се сбогувахме с него: братовчедът ми заминаваше много рано на другия ден. Даяна и Мери го целунаха и излязоха от стаята — той сигурно шепнешком ги бе помолил да сторят това. Подадох му ръка и му пожелах приятно пътуване.
— Благодаря ви, Джейн. Както вече казах, ще се върна от Кеймбридж след две седмици; давам ви това време, за да размислите. Ако слушах гласа на човешката гордост, нямаше повече да ви напомням за желанието си да се оженя за вас, но аз следвам само повелите на дълга и съм верен на главната си цел — да направя всичко за славата божия. Учителят ми е бил много търпелив; такъв ще бъда и аз. Не ще допусна да загинете, отровена от гнева си; разкайте се, решете се, докато още не е късно. Спомнете си, че сме призвани да работим „докле е ден“, защото „идва нощ, когато никой нищо не може да свърши“. Спомнете си съдбата на богаташа от притчата, който притежавал всичките съкровища в света. Да ви даде бог сили да запазите у себе си само доброто, което никога да не ви напусне.
При тези думи той сложи ръка на главата ми. Говореше проникновено, кротко; погледът, с който ме гледаше, никак не приличаше на поглед на влюбен — това беше взор на пастир, който зове заблудилата се овца, или по-право взор на ангел-хранител, който пази поверената му душа. Всеки надарен човек — бил той със силни чувства, или не, ентусиаст, фанатик или деспот, стига само да е искрен в стремежите си — изживява дни на подем, дни, когато подчинява и властвува. Аз благоговеех пред Сейнт Джон и внезапният порив на това чувство неочаквано ме тласна в пропастта, която тъй дълго избягвах. Почувствувах изкушение да прекратя борбата си с него, да се отпусна, повлечена от потока на волята му, и да загубя живота си сред вълните на неговия живот. Сега той ме спечелваше почти със същата настойчивост, както на времето — наистина със съвсем други чувства — ме бе спечелил друг. И тогава, и сега бях сякаш обзета от безумие. Ако отстъпех тогава, би значило да тръгна против повелите на съвестта си. Да отстъпя сега, значеше да тръгна против повелите на разума си. Така преценявам понастоящем този момент, когато той преминава пред очите ми през успокояващата призма на времето; виждам ясно това, но в онази минута не съзнавах безумието си.
Стоях неподвижно, сякаш омагьосана от властното съприкосновение със Сейнт Джон. Отказите ми бяха забравени, страховете преодолени, желанието ми за борба — парализирано. Невъзможното — тоест бракът ми с него — бързо се превръщаше във възможно. Всичко се промени напълно, и то за миг. Религията зовеше, ангелите простираха към мен ръце, бог повеляваше, животът се огъваше пред мен като свитък, вратите на смъртта се отвориха, разкривайки зад себе си вечността; струваше ми се, че заради спасението и вечното блаженство там, мога веднага да принеса в жертва всичко земно. Мрачната стая бе изпълнена с видения.
— Може би сега ще се решите? — попита мисионерът. Той зададе този въпрос много нежно и също тъй нежно ме привлече към себе си.
О, тази нежност! Колко по-могъща от силата бе тя. Можех да се противопоставям на гнева на Сейнт Джон, но пред добротата му се огъвах като тревица. Все пак прекрасно разбирах, че ако отстъпя сега, един ден той ще ме накара да съжалявам за предишното си непокорство. Часът на тържествената молитва не би могъл да промени характера му, който сега разкриваше само възвишената си страна.
— Бих се решила да свържа съдбата си с вашата — отговорих аз, — стига да съм уверена, че волята божия е действително такава; тогава бих била готова без колебания да се омъжа за вас, пък след това да става, каквото ще!
— Моите молитви са чути! — възкликна Сейнт Джон. Почувствувах как ръката му легна по-тежко върху главата ми, сякаш той вече предявяваше върху мен правата си; прегърна ме почти така, както би ме прегърнал, ако ме обичаше (казвам почти, тъй като вече знаех разликата, бях изпитала какво значи да бъдеш обичана, но в този момент като него отхвърлях любовта и мислех само за дълга). Аз спорех със себе си — мъглата пред вътрешния ми взор все още не бе се вдигнала. Искрено, дълбоко, горещо исках да извърша само това, което е правилно — нищо повече. „Посочи, посочи ми пътя“ — молех аз небето. Изпитвах необикновено вълнение; нека читателят сам реши дали това, което последва, е било резултат на тази възбуда, или не.