В цялата къща цареше тишина; изглежда, освен мене и Сейнт Джон всички спяха. Единствената свещ догоря, стаята вече бе обляна само от лунна светлина. Сърцето ми биеше силно и често, чувах ударите му. Изведнъж то замря, пронизано от някакво непонятно усещане, което премина в главата, ръцете и краката ми. Това усещане не приличаше на електрически удар, но беше също тъй рязко и неочаквано; то силно подействува на моите чувства, сякаш предишното ми напрежение беше резултат на някакво вцепенение, от което сега те бяха събудени. Настръхнах; очите и слухът ми очакваха нещо, цялата треперех.
— Какво чухте? Какво виждате? — запита Сейнт Джон.
Нищо не виждах, но чувах далечен глас, който викаше: „Джейн! Джейн! Джейн!“ — и нищо повече.
— О, боже! Какво е това? — простенах аз.
Бих могла да попитам също: „Къде е това?“, защото гласът идваше не от къщата или градината; той не бе долетял нито по въздуха, нито изпод земята, нито отгоре. Чух го, но откъде идваше, беше невъзможно да определя. И това бе човешки глас — познат, любим, добре известен — гласът на Едуард Феърфакс Рочестър; той звучеше скръбно, страстно, развълнувано и настойчиво.
— Идвам! — извиках аз. — Чакайте ме! О, аз ще дойда! — Втурнах се към вратата и погледнах в коридора — там беше пусто и тъмно. Изтичах в градината — нямаше жива душа.
— Къде сте! — възкликнах аз.
Глухото ехо сред хълмовете оттатък Марш Глен тихо ми отговори: „Къде сте!“ Ослушах се. Вятърът едва шумолеше сред клоните на елите; наоколо се простираше самотната пустош и цареше среднощна тишина.
— Махни се, суеверно видение! — извиках аз, пъдейки черния призрак, който се появи край обвития в мрак тис до пътната врата. — Не, това не е самоизмама, не е магия; това е дело на природата. Тя извърши не чудо, но все пак нещо съвсем изключително.
Изтръгнах се от Сейнт Джон; той бе изтичал подир мен в градината и искаше да ме задържи. Сега бе мой ред да взема връх над него. Силите ми се пробудиха и проявиха с пълна мощ. Поисках от него да не ми задава никакви въпроси и да не прави никакви забележки; помолих го да ме остави: исках и трябваше да остана сама. Той веднага се подчини. Когато притежаваш сила да заповядваш, неминуемо ще ти се подчиняват. Качих се в стаята си, заключих се, паднах на колене и почнах да се моля — по своему, не като Сейнт Джон, ала не по-малко горещо. Струваше ми се, че съм се приближила до всемогъщия и душата ми, изпълнена с благодарност, е тръгнала по неговите стъпки. Като станах след тази благодарствена молитва, аз взех решение, сетне си легнах, успокоена и просветлена, очаквайки с нетърпение утрото.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Съмна се. Станах призори. Един-два часа подреждах нещата си в чекмеджето на скрина и в гардероба, защото исках да оставя през време на краткото си отсъствие всичко в ред. През това време чух как Сейнт Джон излезе от стаята си. Той се спря до вратата ми; страхувах се да не почука, но той само пъхна под вратата едно листче. Аз го взех. Ето какво пишеше на него:
„Твърде внезапно се разделихте с мен снощи. Ако бяхте останали още малко, щяхте да положите ръце върху Христовия кръст и светия престол. Чакам окончателното ви решение точно след две седмици, когато се върна. Дотогава бъдете нащрек и се молете да не изпаднете в изкушение; вярвам, че духът ви е бодър, но плътта, както виждам, е слаба. Ще се моля за вас ежечасно.
„Духът ми — отговорих му мислено аз — е готов да направи онова, което е правилно, а плътта ми, надявам се, е достатъчно силна, за да изпълни волята на небето веднага щом тази воля ми стане добре известна. Във всеки случай имам достатъчно сили да търся и питам, за да намеря изход от мрака на съмненията към ясния ден на увереността.“
Беше първи юни, но утрото бе мрачно и студено; дъждът плющеше в прозореца. Чух как се отвори входната врата и Сейнт Джон излезе от къщи. От прозореца си видях как той прекоси градината. Пое пътя, който минаваше сред влажната пустош към Уиткрос, откъдето щеше да вземе дилижанса.
„Само след няколко часа ще тръгна по същия път, братовчеде — мислех си аз. — И също ще взема дилижанса от Уиткрос. И аз трябва да се видя с някои хора, да ги потърся в Англия, преди да я напусна завинаги.“
До закуската оставаха още два часа. През това време тихо се разхождах из стаята си и мислех за чудното явление, което промени всичките ми планове. Отново си спомних вътрешното усещане, което изпитах — успях да го възкреся в паметта си с всичката му необичайност. Спомних си гласа, който бях чула; непрекъснато си задавах въпроса откъде е идвал той — но също тъй напразно, както преди. Изглежда, той е звучал в мен, а не във външния свят. Аз се питах дали това не е било плод на нервното ми напрежение, измама за слуха ми. Не, не можех да допусна, да повярвам това; по-скоро то приличаше на някакъв проблясък. Чудотворният ток, разтърсил тялото ми, приличаше на земетресението, разклатило основите на затвора, в който са лежали Павел и Сила; той разтвори пред душата ми вратите на нейната тъмница, разкъса оковите й, пробуди я от сън, тя скочи разтреперана и напрегна слух, обзета от уплаха; сетне прозвуча три пъти викът, който порази слуха ми и развълнува сърцето ми, но духът ми не се изплаши и не се разколеба, а сякаш възтържествува, радвайки се, че му е дадена възможност да извърши нещо независещо от флегматичното тяло.