„След няколко дни — казах си аз най-сетне — ще узная нещо за онзи, чийто глас ме зовеше снощи. Писмата не доведоха до нищо — ще трябва сама да събера сведения.“
На закуска съобщих на Даяна и Мери, че заминавам и ще отсъствувам най-малко четири дни.
— Сама ли тръгваш, Джейн? — попитаха те.
— Да, трябва да видя един приятел, за когото напоследък се безпокоя, или поне да науча нещо за него.
Сестрите можеха да ми отговорят — и мислено те навярно са го сторили, — че досега не са знаели, че имам други приятели освен тях; самата аз често им бях говорила това, но с присъщата си деликатност те се въздържаха от каквито и да било забележки; Даяна само попита дали се чувствувам съвсем добре, за да пътувам: „Ти си тъй бледа“ — забеляза тя. Отвърнах, че ме мъчи само душевна тревога, но че се надявам скоро да се успокоя.
Когато продължих приготовленията си за път, никой не ме обезпокои с въпроси или подозрителни погледи, защото бях дала да се разбере, че сега не мога да съобщя плановете си; сестрите любезно и тактично запазиха мълчание и ми предоставиха свобода на действие, каквато при подобни обстоятелства бих им предоставила и аз.
Напуснах Муърхаус в три часа следобед и в четири и нещо вече стоях до пътепоказателя в Уиткрос, чакайки дилижанса, който трябваше да ме откара в далечния Торнфийлд. Сред тишината, която цареше по тези безлюдни пътища и пустинни хълмове, аз чух още отдалеч приближаването му. Това беше същата кола, от която преди една година слязох в лятната вечер на същото това място, обзета от отчаяние, без надежда, без цел. Махнах с ръка и колата спря. Седнах в нея — сега нямаше опасност да остана без пукната пара, след като платя пътуването. По пътя за Торнфийлд се чувствувах като пощенски гълъб, литнал към къщи.
Пътуването продължи денонощие и половина. Потеглих от Уиткрос във вторник следобед; рано сутринта в четвъртък спряхме да напоим конете в една странноприемница край пътя, която се издигаше сред зелени живи плетове, големи ливади и полегати спокойни хълмове. (Колко нежни бяха техните очертания и колко приветлива зеленината им в сравнение с мрачната пустош край Мортън!) Да, аз познах този пейзаж като чертите на добре известно лице и бях уверена, че мястото, към което съм се отправила, не е далеч.
— Колко има оттук до Торнфийлд? — попитах аз коняря в странноприемницата.
— Точно две мили, мадам — направо през полето. „Пътешествието ми е пред своя край“ — помислих аз,
слязох от дилижанса, предадох куфара си на грижите на коняря, платих пътуването, дадох на кочияша бакшиш и поех към Торнфийлд; в ясното утро златните букви на фирмата над входа на странноприемницата, на която пишеше „Гербът на Рочестъровци“, блестяха внушително. Сърцето ми заби радостно, бях вече на земята на моя господар. Но внезапно то се сви — осени ме мисълта: „Ами ако господарят ти не е в Англия? Или дори да е в Торнфийлд, закъдето бързаш по-скоро да стигнеш, кой е там при него? Неговата луда жена. Следователно ти нямаш работа там: не бива нито да говориш с него, нито да търсиш компанията му. Напразно си дошла тук, по-добре се върни обратно — настояваше предупредителният глас. — Разпитай за него в странноприемницата; там ще научиш всичко, което те интересува, и съмненията може би ще се разсеят за миг. Иди и попитай дали мистър Рочестър е в имението си.“
Това решение беше разумно; и все пак аз не можех да си наложа да го изпълня. Тъй се боях от някой отговор, който можеше да ме хвърли в отчаяние! Да поддържам неведението си, значеше да поддържам надеждата си; нека още веднъж видя този дом, озарен от нейните лъчи! Пред мен бяха стълбичките на оградата и полята, по които бързах в утрото на бягството си от Торнфийлд глуха и сляпа за всичко, отчаяна, преследвана и терзана от отмъстителните фурии69; още не бях решила откъде да мина, когато се озовах сред тези поля. Как бързо вървях! Колко често се затичвах! Как се вглеждах в далечината, очаквайки да зърна пред погледа си любимите горички! С какво радостно чувство гледах познатите дървета, поляни и хълмове!