Сиренето и хлябът бяха веднага донесени и раздадени и всички с голямо удоволствие се нахраниха. Сетне ни казаха: „Всички в градината!“ Ученичките си сложиха груби сламени шапки с шнурчета от цветна басма и наметала от груб сив вълнен плат. Облечена по същия начин, аз, следвайки другите, излязох на чист въздух.
Градината беше голяма, заобиколена с толкова висока стена, че в никакъв случай не можеше да се надникне отвъд; встрани се простираше една покрита веранда, а средата на градината, разделена на множество лехи, бе оградена от широки алеи. За тези лехи се грижеха ученичките — всяка от тях имаше своя леха. През лятото, когато там са цъфтели много цветя, лехите сигурно са били красиви; но сега, в края на януари, те бяха попарени и повехнали. Оглеждах всичко наоколо и треперех: денят беше студен за игри на открито — наистина дъжд не валеше, но бе паднала гъста и влажна жълта мъгла, а краката ни шляпаха из локвите от поройния дъжд, валял предишния ден. Най-здравите момичета почнаха да тичат и да играят, а бледите и слабичките се събраха на купчини на верандата, търсейки защита от студа; и когато влагата на мъглата започна да прониква до костите им, чух продължителна глуха кашлица.
До този момент не бях говорила още с никого и никой, изглежда, не ми обръщаше внимание. Стоях самичка настрана, но бях свикнала със самотата и тя не ми тежеше много. Облегнах се на една от колоните на верандата, хубавичко се загърнах в сивото си наметало и опитвайки се да забравя студа, който ме пронизваше цялата, и незадоволения глад, който ме мъчеше, отдадох се на съзерцание и размисъл. Мислите ми бяха смътни и откъслечни, та не си струва да ги отбелязвам; още не знаех къде всъщност се намирам; Гейтсхед и досегашният ми живот като че ли бяха останали безкрайно далеч; настоящето ми се струваше необикновено и неясно, а бъдещето изобщо не можех да си представя. Обгърнах с поглед уединената, сякаш манастирска градина, а после спрях очи върху сградата на пансиона — голяма постройка, половината от която изглеждаше стара и извехтяла, а останалата половина — съвсем нова. В новата част, където се намираха класната стая и спалнята на ученичките, прозорците бяха с много пречки и с решетки като на някаква черква; на една каменна плоча над входа прочетох следния надпис:
Това крило бе възстановено в лето господине… от Нейъми Брокълхърст от имението Брокълхърст, находящо се в това графство
Нека вашата светлина свети на человеците, та те да видят добрите ви дела и да прославят небесния ви баща
Прочетох много пъти този текст: чувствувах, че той все трябва да има някакво значение, но аз не бях в състояние да го разбера. Когато се бях замислила над значението на думата „институт“ и се опитвах да намеря връзката между началния текст на надписа и стиха на светото писание, чух някой да кашля зад гърба ми и се обърнах. Недалеч, на една каменна скамейка, седеше момиче: навело се над една книга, то, както ми се стори, бе всецяло погълнато от нея. „Раселас“7 — заглавието на книгата, което прочетох от мястото, където стоях, ми се видя много странно и поради това привлекателно. Като обърна един лист, момичето случайно вдигна очи и аз направо го попитах:
— Интересна ли е книгата?
Бях вече решила да го помоля да ми даде тази книга, когато я прочете.
— Харесва ми — отговори то след кратка пауза, през която ме огледа внимателно.
— А за какво се разказва в нея? — продължих аз.
Не зная откъде намерих смелост да заговоря първа със съвсем непознато момиче — това противоречеше и на моята природа, и на моите привички, но сигурно увлечението му от книгата бе докоснало съответната струна в душата ми, защото и аз обичах да чета, макар безразборно и по детски — не можех да отделям и да разбирам сериозното и същественото.
— Ако искаш, можеш да я разгледаш — каза момичето и ми подаде книгата.
Така и сторих. Като попрелистих страниците й, аз се убедих, че съдържанието й е по-малко примамливо от заглавието. Книгата според моя детски вкус бе скучна: там не пишеше нищо за феи и за духове, а страниците с гъст шрифт не обещаваха нищо занимателно. Върнах книгата на нейната притежателка; тя кротко я взе и без да каже нещо, се готвеше отново да се задълбочи в четене, когато реших да се обърна към нея.
— Можеш ли да ми обясниш какъв е онзи надпис на плочата над входа? Какво означава „Лоудски институт“?
— Това е сградата, в която ще живееш.
— Защо се нарича „институт“? Нима се различава от другите училища?
7
„Историята на Раселас, абисински принц“ — роман от Самюъл Джонсън (1709 — 1784), английски учен н критик. — Б. пр.