— Къде е той? Къде живее сега?
— Във Фърндийн, той има там друго имение — на около трийсет мили оттук; много глухо място.
— Кой е при него?
— Старият Джон с жена си; мистър Рочестър не пожела да вземе никого другиго. Те казват, че той вече не е човек.
— Имате ли някакво превозно средство?
— Имаме един екипаж, мадам, много удобен екипаж.
— Веднага кажете да впрягат и ако кочияшът ме закара до Фърндийн, преди да мръкне, ще платя и на вас, и на него двойно.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Господарската къща във Фърндийн беше стара постройка, не много голяма и без претенции за архитектурен стил, разположена сред гъста гора. Аз преди бях чувала за нея. Мистър Рочестър често споменаваше за Фърндийн и понякога ходеше там. Баща му бе купил това имение заради дивеча, който се въдеше в околността. Мистър Рочестър би дал това имение под аренда, но не можеше да намери арендатор, тъй като то се намираше в глухо и нездравословно място. Затова никой не живееше във Фърндийн и къщата не беше мебелирана с изключение на две-три стаи, в които имаше само най-необходимото, тъй като господарят ги ползуваше през ловния сезон.
Пристигнах във Фърндийн малко преди да мръкне; небето се мръщеше, духаше студен вятър и ръмеше проникващ до костите дъжд. Последната миля изминах пеша, след като бях освободила екипажа и кочияша и бях платила обещаната сума. Къщата не се виждаше, дори когато бях вече много близо до нея — толкова гъста бе мрачната и тъмна гора наоколо. Видях желязна врата с гранитни колони и разбрах, че това е входът. Като минах през нея, аз изведнъж се озовах сред гъсти редици дървета. Обрасла с трева пътечка лъкатушеше между чворести, покрити с мъх стволове, под арка от клони. Тръгнах по пътечката, надявайки се скоро да видя сградата на имението, но пътечката се виеше все по-далеч и по-далеч; извивките й сякаш нямаха, край, никъде не се виждаше нито следа от жилище или градина.
Реших, че съм тръгнала по погрешен път и съм се заблудила. В гората, и без това тъмна, беше още по-мрачно по онова време на деня. Озъртах се да намеря друг път, но напразно: навсякъде се виждаха само преплетени клони, здрави като колони дънери, покров от гъсти листа и никъде лъч светлина.
Продължих напред; най-после пред мен засветля, дърветата пооредяха, показа се една ограда, а сетне и къщата, която в здрача на угасващия ден едва се отличаваше от дърветата — толкова позеленели и обрасли с мъх бяха старите й стени.
Когато влязох през вратичката, заключена само с резе, аз се озовах на една поляна, заобиколена в полукръг от гората. Там нямаше нито цветя, нито лехи; само една широка пясъчна алея, която прекосяваше поляната — и всичко това поставено в масивната рамка на гората. Отпред сградата имаше два островърхи фронтона; прозорците бяха тесни и с решетки; входната врата беше също тясна, на едно стъпало от земята. Това бе действително „много глухо място“, както се изрази собственикът на „Гербът на Рочестъровци“. Цареше тишина като в черква през делничен ден. Чуваше се само шумоленето на дъжда по листата на дърветата.
„Нима тук живее някой?“ — питах се аз. Да, живееше, защото чух някакъв шум — тясната врата се открехна. После бавно се разтвори, някой излезе и се спря на стъпалото сред полумрака; това беше гологлав мъж. Той протегна ръка, сякаш искаше да провери дали вали. Въпреки здрача аз го познах — това беше моят господар, Едуард Феърфакс Рочестър, никой друг.
Спрях се, затаила дъх, за да го разгледам, оставайки за него, уви, невидима. Срещата беше неочаквана; силната болка възпираше радостта ми, тъй че без мъка се удържах — не възкликнах и не се втурнах напред.
Фигурата му бе все тъй стройна и атлетическа: тялото все тъй право, а косите все тъй гарвановочерни; и чертите му не бяха се изменили, дори не бяха станали по-остри; цяла година страдания не бе могла да изтощи мощните му сили и да съкруши желязното му здраве. Но изразът на лицето се бе променил. На него лежеше печатът на отчаяние и мрачни мисли; мистър Рочестър приличаше на ранен и завързан с верига звяр или хищна птица, чието мрачно уединение е опасно да се нарушава. Пленен орел, чиито очи със златистожълт пръстен по края са избодени от жестока ръка — ето с какво можеше да се сравни този ослепял Самсон.