— Искате ли още вода, сър? Разлях половината — казах аз.
— Кой е това? Какво е това? Кой говори?
— Пайлът ме позна, Джон и Мери знаят, че съм тук. Току-що пристигнах — отговорих аз.
— Господи! Каква измама на сетивата! Какво сладостно безумие ме обзе!
— Никаква измама, никакво безумие. Трезвият ви ум, сър, няма да допусне самоизмама, а желязното ви здраве — безумие.
— Но къде е тази, която говори? Може би това е само глас? О! Не мога да ви видя, но трябва да ви докосна, иначе сърцето ми ще спре и мозъкът ми ще се пръсне. Каквото и да сте или която и да сте, позволете ми да ви докосна, иначе ще умра!
Хванах блуждаещата му ръка и я стиснах с две ръце.
— Това са нейните пръсти! — възкликна мистър Рочестър. — Нейните малки нежни пръсти! Значи, и самата тя е тук!
Мускулестата му ръка се изтръгна от ръцете ми; той ме попипа по ръката, по рамото, по врата, по талията; прегърна ме и ме притисна до себе си.
— Това е Джейн, нали? Какво е това? Нейната фигура, нейният ръст…
— И нейният глас — добавих аз. — Тя цялата е тук: и сърцето й е при вас. Да ви благослови бог, сър! Аз съм щастлива, че съм пак тъй близо до вас.
— Джейн Еър!… Джейн Еър! — повтаряше той.
— Да, скъпи мой господарю, аз съм Джейн Еър. Открих ви и се върнах при вас.
— Да вярвам ли? Цяла и невредима? Жива?
— Вие ме докосвате, сър, вие ме държите, и то доста здраво; аз не съм студена като мъртвец, нито безплътна като дух, нали?
— Моята любима е жива! Това, разбира се, е нейното тяло И това е нейното лице! Такова блаженство е невъзможно след всичките ми нещастия. Това е сън; неведнъж сънувах, че я притискам до сърцето си, както сега; че я целувам ей така — и чувствувах, че тя ме обича, вярвах, че тя не ще ме напусне.
— Никога отсега нататък не ще ви напусна, сър.
— „Никога!“ Видение ли казва това? Но аз всеки път се събуждам и разбирам, че това е жалък сън и че съм сам и напуснат от всички, че животът ми е мрачен, самотен и безнадежден, че душата ми е жадна и не мога да утоля жаждата й, че сърцето ми е гладно и не мога да го заситя. Мило, нежно, видение, дошло при мен сега, и ти ще отлетиш както сестрите си; но преди да стане това, целуни ме, прегърни ме, Джейн!
— Ето, сър, и ето!
Аз притиснах устни до неговите някога блестящи, а сега угаснали очи, повдигнах косите му и го целунах и по челото. В миг той сякаш се пробуди, обзет от увереност, че това става в действителност.
— Това си ти, нали, Джейн? Значи, ти се върна при мен!
— Върнах се!
— И не лежиш мъртва в някоя канавка — на дъното на някой поток, нито се скиташ сред непознати хора, отритната от всички?
— Не, сър, сега съм независима жена.
— Независима ли? Какво искаш да кажеш, Джейн?
— Чичо ми, който живееше в Мадейра, умря и ми остави пет хиляди лири.
— О, това вече звучи реално. Това е истинска действителност! — възкликна мистър Рочестър. — Никога не бих сънувал това. И после — слушам нейния глас, оживен и вълнуващ както винаги и както винаги нежен; той радва застиналото ми сърце, той го оживява. Какво казваш, Джейн? Ти си независима жена? Ти си богата?
— Да, сър. Ако не ми дадете възможност да живея при вас, ще си построя жилище до вашето и вечер, когато пожелаете да бъдете с мен, ще идвате в моята всекидневна.
— Но щом си богата, Джейн, несъмнено имаш приятели, които ще те обграждат с внимание и няма да допуснат да се отдадеш на грижи за един сляп нещастник.
— Казах ви вече, сър, че съм и независима, и богата; аз сама съм си господарка.
— И ще останеш при мен?
— Разбира се, стига да не възразите против това. Ще бъда ваша съседка, ще се грижа за вас, ще бъда ваша икономка. Виждам, че сте самотен: ще бъда ваша компаньонка — ще ви чета, ще се разхождам с вас, ще седя до вас, ще ви прислужвам, ще бъда за вас очи и ръце. Не скърбете повече, скъпи мой господарю — няма да бъдете повече самотен, докато съм жива.
Той не отговори; изглежда, беше потънал в някакви сериозни мисли; ето че въздъхна, полуотвори уста, сякаш искаше да каже нещо, и отново я затвори. Почувствувах известно смущение. Може би твърде бързо се бях освободила от условностите и той също като Сейнт Джон смяташе за нередно странното ми твърдение. Всъщност аз му предложих това, очаквайки, че ще изяви желание да се ожени за мен. Очаквах, бях уверена, че ще постъпи така. Но тъй като мистър Рочестър не продума нито дума за това и ставаше все по-мрачен, дойде ми наум, че навярно съм сгрешила и съм изпаднала в глупаво положение; затова започнах лекичко да се изплъзвам от обятията му — но той още по-здраво ме притисна до себе си.