— Не, не, Джейн, не бива да си отиваш! Не! Докоснах се до теб, слушах гласа ти, изпитах прелестта на твоята близост, сладостта на твоята утеха; не мога да се лиша от тези радости. Тъй малко ми остана от всичко в живота — ти трябва да бъдеш при мен. Нека ми се присмиват, нека ме наричат безумец, егоист — не искам да зная за това! Душата ми жадува за теб и трябва да я удовлетворя, иначе тя жестоко ще отмъсти на тялото ми.
— Добре, сър, ще остана при вас; нали вече обещах.
— Да, но обещавайки да останеш при мен, ти имаш пред вид едно, а аз — друго. Може би си решила да бъдеш при мен неотлъчно, да ходиш все с мен като малка нежна болногледачка (нали ти си добра и великодушна и си готова да принесеш себе си в жертва на този, когото съжаляваш) и аз, разбира се, трябва да се задоволя с това. Вероятно сега трябва да изпитвам към теб само бащински чувства. Така ли мислиш, Джейн? Хайде, кажи ми!
— Ще мисля това, което искате, сър; готова съм и да бъда само ваша болногледачка, щом то ви харесва повече.
— Но ти не можеш да бъдеш моя болногледачка цял живот, Джанет. Ти си млада, ти, разбира се, един ден ще се омъжиш.
— Не ме е грижа за това.
— Трябва да те е грижа, Джанет. Ако бях такъв, какъвто бях преди, бих те накарал да се погрижиш, но… сега съм само една сляпа грамада от плът!
Той отново стана мрачен. Аз, напротив, се ободрих и почувствувах нов прилив на смелост: последните му думи ми подсказаха в какво вижда трудност той и тъй като това за мен не беше трудност, смущението ми се разсея. Продължих разговора по-бодро.
— Време е някой да се заеме с вас и да ви придаде отново човешки вид — казах аз, приглаждайки пораслата му, отдавна неподстригвана коса, — тъй като виждам, че сте се превърнали в лъв или някакво друго хищно животно. Тук сред тези гъсти лесове ми приличате на Навуходоносор в диво състояние, косите ви са като орлови пера; не обърнах внимание дали и ноктите ви са станали орлови.
— На тази ръка нямам нито пръсти, нито нокти — отвърна той, като измъкна от пазвата си осакатената си ръка и ми я показа. — Само едно чуканче. Отвратителна картина! Нали, Джейн?
— Жал ми е, като я гледам; жал ми е да гледам и вашите очи, и белега от изгаряне на челото; но най-лошо от всичко е това, че човек рискува силно да се привърже към вас дори само за това, а то би могло съвсем да ви разглези.
— Мислех, че ще изпиташ отвращение, Джейн, когато видиш тази ръка и белезите на лицето ми.
— Тъй ли мислехте? Да не сте посмели да ми говорите така, защото ще си разваля мнението за вас. Сега ще ви оставя за минутка, за да разпаля огъня в камината. Можете ли да различите огъня, когато е силен?
— Да, с дясното си око виждам светлина като червеникаво петно.
— А светлините на свещите?
— Много мътно — като светъл облак.
— А виждате ли мен?
— Не, фейо моя; но безкрайно съм щастлив дори само от това, че те чувам и чувствувам до мен.
— Кога вечеряте?
— Изобщо не вечерям.
— Но сега трябва да вечеряте. Аз съм гладна и съм сигурна, че и вие сте гладен, но забравяте това.
Извиках Мери и скоро стаята придоби по-приятен вид; приготвих на мистър Рочестър вкусна вечеря. Бях в радостно настроение и весело и непринудено разговарях с него по време на вечерята и дълго след това. Не се въздържах, не подтисках веселостта и живостта си — когато бях с него, аз се държах напълно свободно, тъй като знаех, че му харесвам; всичко, което говорех или вършех, изглежда, го тешеше и възвръщаше към живот. Благословена мисъл! Тя сякаш пробуди за светлина и радост цялото ми същество. В присъствието на мистър Рочестър живеех пълноценен живот, както и той, когато бях при него. Въпреки слепотата усмивка озаряваше лицето му; на него сияеше радост, чертите му сякаш се смекчиха и станаха по-приветливи.
След вечеря мистър Рочестър ме заразпитва къде съм живяла, какво съм правила и как съм го открила, но аз му отговарях съвсем кратко: беше много късно, за да му разказвам подробности тази вечер. Освен това се страхувах да не засегна в душата му някоя чувствителна струна, да не докосна някоя прясна рана; единствената ми цел сега беше да го ободря. Това ми се удаде, но той беше весел само в известни моменти. Щом разговорът се прекъснеше за миг, мистър Рочестър ставаше неспокоен, протягаше ръка, докосваше ме и казваше: „Джейн!“ По едно време той попита:
— Човешко същество ли си, Джейн! Уверена ли си в това?
— Твърдо съм уверена, мистър Рочестър.
— Как можа тогава в тази тъмна и мрачна вечер тъй внезапно да се озовеш край самотното ми огнище? Протегнах ръка, за да взема чаша вода от прислужницата, а чашата ми подаде ти; запитах кой е, очаквайки, че ще ми отговори жената на Джон, а чух твоя глас.