Прекарахме на чист въздух почти цялата сутрин. Изведох го от влажната девствена гора сред простора на веселите поля; разказах му как блести зеленината, колко са свежи цветята и живите плетове, как ослепително сияе небесният лазур. Избрах за него хубаво място на сянка — там имаше един сух пън — и не се възпротивих, когато той, като сядаше, ме сложи на коленете си. Защо трябваше да му отказвам, щом и двамата бяхме по-щастливи заедно, отколкото разделени? Пайлът легна до нас; наоколо бе тихо. Като ме притисна силно в обятията си, мистър Рочетстър изведнъж заговори:
— Ах ти, жестоки беглецо! О, Джейн, не можеш да си представиш какво преживях, като разбрах, че си избягала от Торнфийлд и си изчезнала безследно и когато, като огледах стаята ти, се убедих, че не си взела със себе си нито пари, нито ценности! Бисерната огърлица, която ти бях подарил, стоеше в кутията си; куфарите ти бяха заключени и завързани, както бе ги приготвила за сватбеното пътешествие. „Какво ще прави любимата ми съвсем сама и без пари?“ — питах се аз. Наистина какво е правила тя? Разкажи ми сега.
Като отстъпих пред молбата му, аз почнах да му разказвам всичко, което се бе случило през изминалата година. Доста смекчих краските, когато описвах трите дни на скитане и глад, страхувайки се да не му причиня излишно безпокойство, но и малкото, което му казах, нарани преданото му сърце по-дълбоко, отколкото предполагах.
Мистър Рочестър каза, че не трябвало да го напускам така без никакви средства за живот; трябвало да му съобщя намеренията си, трябвало да му се доверя; той никога нямало да ме принуди да стана негова любовница. Макар понякога да се гневял в отчаянието си, твърде много ме обичал, за да стане мой тиранин; щял да драго сърце да ми даде половината си състояние, без да получи в замяна дори една целувка, само да не се скитам сама, без нийде никого, по широкия свят. Бил уверен, че съм му разказала далеч не всичко за страданията си.
— Е, каквито и да бяха страданията ми, те продължиха кратко време — отговорих аз и сетне почнах да му разказвам как са ме приели в Муърхаус, как съм станала учителка, как съм спечелила наследството, как съм открила роднините си и прочее. Разбира се, името на Сейнт Джон Ривърс често се споменаваше в разказа ми. Това веднага привлече вниманието на мистър Рочестър и когато свърших, то определи по-нататъшната линия на разговора ни.
— И тъй, този Сейнт Джон е твой братовчед, нали?
— Да.
— Ти често споменаваше за него: харесва ли ти?
— Той е много добър човек, сър. Не можеше да не ми бъде симпатичен.
— Добър човек ли? Това сигурно значи, че той е някой уважаван, благовъзпитан петдесетгодишен мъж.
— Сейнт Джон е само на двадесет и девет години, сър.
— Jeune encore70, както казват французите. Е, той сигурно е бил нисък, флегматичен и грозноват? Човек, който може да се похвали по-скоро с липса на пороци, отколкото с изобилие на качества?
— Този човек притежава неизчерпаема енергия. Целта на живота му са големите, възвишени дела.
— А по отношение на ума? Сигурно не блести с нещо особено. Иска да каже нещо хубаво, но говори тъй дълго, че ти омръзва да го слушаш, нали?
— Напротив, той не говори много, сър, но всяка негова дума попада в целта. Има необикновен ум — може би не гъвкав, но буден.
— Значи, той е способен човек?
— Много способен.
— И образован, нали?
— Сейнт Джон е човек с обширни и дълбоки познания.
— Ти като че ли каза, че не ти харесвало държането му. Сигурно е някакъв надут и педантичен пастор.
— Не съм казвала нищо за държането му, но ако то не ми харесваше, това щеше да значи, че имам твърде лош вкус; Сейнт Джон е изискано вежлив, спокоен — с една дума, истински благородник.
— А външността му?… Забравих как ми го описа; навярно той е някакъв оръфан свещеник с бяла яка, стегната като въже около врата му, който ходи сякаш на кокили с високите си обувки с дебели подметки.
— Сейнт Джон се носи с вкус. Той е красавец — висок рус мъж със сини очи и гръцки профил.
— (Настрана.) Дяволите да го вземат! (И към мен.) Харесваше ли ти, Джейн?
— Да, мистър Рочестър, харесваше ми; но вие вече ме питахте за това.
Аз безспорно разбирах накъде бие събеседникът ми. У него се бе събудила ревността; тя го хапеше, но отровата й бе целителна: отвличаше го от болката, причинявана от жилото на меланхолията. Затова не бързах да хипнотизирам тази змия.
— Няма ли да слезеш от коленете ми, мис Еър? — бе следващата малко неочаквана забележка.
— Защо, мистър Рочестър?