— Нарисуваният от теб образ представлява доста рязък контраст с мен. Ти описа един пленителен Аполон; той царува в твоята фантазия — висок, рус, синеок, с гръцки черти. А пред тебе е Вулкан — грубият ковач, мургав, широкоплещест и при това сляп и с една ръка.
— Това не ми е идвало на ума, но вие действително сте същински Вулкан, сър.
— Щом е така, госпожице, можеш да се махаш; но преди да си вървиш (мистър Рочестър още по-силно ме сграбчи), бъди така любезна да ми отговориш на два-три въпроса.
Той замълча.
— Какви въпроси, мистър Рочестър?
Тогава последва същински разпит:
— Когато Сейнт Джон те направи учителка в Мортън, той още не знаеше, че си му братовчедка, нали?
— Не знаеше.
— Често ли се виждахте с него? Той сигурно понякога се отбиваше в училището.
— Всеки ден.
— И одобряваше работата ти, Джейн, нали? Зная, ти си вършила всичко безупречно — нали си такова умно създание.
— Да, той я одобряваше.
— И, разбира се, откри у теб много достойнства, за които не бе и подозирал. Ти имаш някои необикновени качества.
— Не зная дали е действително така.
— Казваш, че си живяла в малка къщичка до училището. Посещаваше ли те той понякога там?
— От време на време.
— Вечер ли?
— Една-две вечери.
Настъпи пауза.
— А колко време стоя при него и сестрите му, след като се установи вашето родство?
— Пет месеца.
— Дълго ли прекарваше Ривърс във вашата компания — твоята и на сестрите му?
— Дълго; всекидневната служеше и на него, и на нас за стая за занимания; той седеше на бюрото си до прозореца, а ние — на масата.
— И много ли се занимаваше?
— Много.
— С какво?
— С индустански език.
— А какво правеше ти в това време?
— Отначало учех немски.
— С него ли?
— Той не знае немски.
— С нищо ли не се занимавахте заедно?
— Малко с индустански.
— Ривърс ли те учеше индустански?
— Да, сър.
— И сестрите си ли учеше?
— Не.
— Само теб ли?
— Само мен.
— По твое желание ли?
— Не.
— Той ли поиска да те учи?
— Да.
Отново настъпи пауза.
— А защо е намислил това? За какво ти е потрябвал индустански?
— Сейнт Джон искаше да замина с него за Индия.
— Аха! Ето че долових същността на тази работа. Искал е навярно да се ожени за теб.
— Да, искаше.
— Това не е вярно, то е дръзка измислица — за да ме дразниш!
— Моля да ме извините, но това е самата истина: той поиска това няколко пъти, и то с настойчивост, която би могла да се сравнява само с вашата.
— Мис Еър, повтарям: можеш да си вървиш. Колко пъти трябва да кажа това? Защо упорито продължаваш да седиш на коленете ми, когато те помолих да си вървиш?
— И тук ми е добре.
— Не, Джейн, не може да ти е добре тук, сърцето ти е далеч — то е при онзи, братовчеда ти Сейнт Джон. А аз, глупакът, мислех, че моята малка Джейн е само моя! Вярвах, че тя продължава да ме обича и след като ме напусна — капка мед в море от горчилка. Макар да бяхме дълго разделени, макар да оплаквах горчиво нашата раздяла, аз никога не бих допуснал, че тази, за която толкова тъгувах, е обикнала друг! Но няма смисъл да тъжа. Остави ме, Джейн, върви да се омъжиш за Ривърс!
— Щом е така, сър, отблъснете ме, прогонете ме, но аз сама никога не ще ви напусна.
— Джейн, толкова ми е скъп гласът ти; той отново възкресява у мен надеждата, той е така правдив. Спомня ми онова, което беше преди година. Забравям, че си свързана с други връзки. Но аз не съм такъв безумец… върви…
— Къде да вървя, сър?
— По своя път; с мъжа, който си си избрала.
— Кой е той?
— Ти знаеш — онзи Сейнт Джон Ривърс.
— Той не ми е мъж и никога не ще ми бъде мъж. Сейнт Джон не ме обича; не го обичам и аз. Той обичаше (по своему, не така, както вие можете да обичате) една красива млада девойка на име Розамънд. Поиска да се ожени за мен само защото ме смяташе подходяща за съпруга на мисионер, за което другата никак не подхожда. Той е добър човек с възвишена душа, но е суров, а с мен бе и студен като айсберг. Никак не прилича на вас, сър; не се чувствувах щастлива край него, до него и с него. В душата му няма за мен нито снизходителност, нито нежност. Не го привлича дори младостта ми. Той цени у мен само някои полезни морални качества. Нима трябва да ви напусна, сър, и да отида при него?
Неволно трепнах и инстинктивно се притиснах до слепия си, но обичан господар. Той се усмихна.
— Как, Джейн? Истина ли е това? Нима отношенията между теб и Ривърс са наистина такива?
— Без съмнение, сър. О, няма защо да ревнувате! Просто исках малко да ви подразня, за да ви отвлека от печалните мисли: реших, че гневът е по-полезен за вас от скръбта. Но щом ви е толкова скъпа моята любов, успокойте се. Ако само знаехте колко ви обичам, щяхте да бъдете горд и доволен. Цялото ми сърце ви принадлежи, сър! То е ваше и ще остане ваше, дори злата съдба да пожелае навеки да ме раздели с вас.