— Ще се върнем в къщи през гората, това е най-сенчестият път.
Но той продължаваше да развива мисълта си, без да обръща внимание на думите ми.
— Джейн, ти сигурно ме смяташ за невярващ, но сърцето ми сега е изпълнено с благодарност към всеблагия бог, даряващ радост на тази земя. Неговият взор вижда по-далеч от нашия; бог съди по-мъдро от нас. Аз постъпих лошо. Исках да опетня моето невинно цвете, да наруша с греховното си дихание чистотата му. Всемогъщият ми го отне. В упорството си аз едва не проклех божието изпитание; вместо да се преклоня пред волята на небето, аз го предизвиках на двубой. Божествената присъда се изпълни: постигнаха ме нещастия, бях на косъм от смъртта. Божиите наказания бяха сурови, едно от тях завинаги ме усмири. Знаеш как се гордеех със силата си — но къде е тя сега, когато трябва да прибягвам до чужда помощ като някое слабо дете? Едва напоследък, Джейн, съвсем напоследък почнах да виждам и намирам в съдбата си пръст божи. Почнах да изпитвам угризение на съвестта, разкаяние, желание да се помиря с твореца. Понякога се молех — това бяха много кратки, но много искрени молитви.
Преди няколко дни… не, мога да кажа точно кога — преди четири дни, в понеделник през нощта, — изпаднах в странно настроение: безумното ми отчаяние и мрачността се смениха с тъга и печал. Отдавна ми се струваше, че щом не мога никъде да те открия, значи, че си умряла. Същата нощ, вероятно между единадесет и дванадесет, преди да си легна, почнах да моля бога, ако му е угодно, по-скоро да ми вземе живота и да заведе душата ми в онзи свят, където все пак има надежда да срещна Джейн.
Седях в стаята си край отворения прозорец; беше ми приятно да дишам благоуханния нощен въздух; наистина не виждах звездите, а луната представляваше за мен само светло, неясно петно. Аз тъгувах за теб, Джанет! О, аз тъгувах за теб духом и телом. Обзет от тъга и смирение, питах бога не съм ли изтърпял вече достатъчно мъки, отчаяния и болки и не ще ли мога отново да изпитвам блаженство и мир. Признах, че всичко, което ме бе сполетяло, съм заслужил, но се съмнявах ще ми стигнат ли силите за нови страдания. Молех го — и ето че от устните ми неволно се изтръгна името — алфата и омегата на сърдечните ми желания: „Джейн! Джейн! Джейн!“
— И вие произнесохте тези думи гласно?
— Да, Джейн. Ако някой ме чуеше, щеше да помисли, че съм луд — с такава стихийна сила се изтръгнаха от устата ми тези думи.
— И това е било миналия понеделник, около полунощ?
— Да, но времето не е важно; най-странното е онова, което последва. Ще ме помислиш за суеверен — наистина в жилите ми има и винаги е имало известно суеверие, но въпреки всичко онова, което чух тогава и за което ще разкажа сега, е истина.
Когато възкликнах: „Джейн! Джейн! Джейн!“, един глас, не мога да кажа откъде долетя, но зная чий бе той, отговори: „Идвам! Чакайте ме!“ — и след миг вятърът донесе думите: „Къде сте?“
Бих искал да ти предам картината, видението, което предизвика у мен този възглас; обаче е трудно да се изрази това с думи. Фърндийн, както виждаш, е обкръжен от гъста гора и всеки звук тук се губи и замира без ехо. Но думите „Къде сте?“ бяха произнесени като че ли сред планини, тъй като ги чух сякаш повторени от планинско ехо. И ми се стори, че някакъв по-свеж прохладен вятър погали челото ми; стори ми се, че срещам Джейн в дива, пустинна местност. Духовно ние сигурно сме се срещнали. По това време ти, Джейн, несъмнено си спала дълбоко. Може би душата ти е напуснала обвивката си и е тръгнала да утешава моята — защото гласът беше твоят и това е толкова вярно, колкото е вярно, че съм жив!
Ти знаеш, читателю, че тъкмо в понеделник около полунощ аз чух тайнствения зов; точно със същите думи му бях отвърнала. Изслушах разказа на мистър Рочестър, но не казах нищо. Съвпадението беше тъй необяснимо и тъй поразително, че не биваше да говоря за него или да го коментирам! Това неизбежно би оставило най-дълбоки следи в душата на събеседника ми; а тази душа, която поради преживените нещастия имаше особена склонност към мрачни настроения, не се нуждаеше сега от тъмната сянка на свръхестественото. И тъй, аз стаих всичко това в сърцето си.
— Сега — продължи господарят ми — ти вече не ще се чудиш защо, когато тъй неочаквано се появи пред мен снощи, трудно можех да повярвам, че не си видение и че не си само глас, който ще замре и ще се стопи в тишината, както замряха тогава шепотът и планинското ехо. Сега благодаря на бога! Зная, че ти си действително тук. Да, аз му благодаря!
Той благоговейно свали шапка и навел надолу слепите си очи, коленичи и произнесе беззвучна молитва. Чух само последните й думи: