— Странно — казах аз, — нима това е толкова трудно?
— Не се съмнявам, че за теб не е трудно. Наблюдавах те тази сутрин в клас и видях, че много внимаваше, ти нито за миг не отклони вниманието си, когато мис Милър обясняваше новия урок и ти задаваше въпроси. А моите мисли все са някъде далеч. Уж трябва да слушам мис Скачърд и да запомня добре онова, което казва, пък понякога дори не чувам гласа й! Сякаш потъвам в някакъв сън. От време на време ми се струва, че съм в Нортъмбърланд и че това, което чувам, е ромонът на поточето — то тече покрай нашата къща в Дийпден, — и ако трябва да отговоря на някой въпрос, трябва първо да се отърся от съня си; но тъй като не съм чула нищо от урока, защото в ушите ми е звучал само ромонът на поточето, не зная какво да отговоря.
— И все пак колко хубаво отговаряше днес!
— Чиста случайност: онова, което четяхме, ме заинтересува. Днес вместо да мисля за Дийпден, аз се питах как може човек, който обича справедливостта, да постъпва понякога така несправедливо и глупаво, както Чарлз I. И си казвах: жалко, че той, толкова честен и съзнателен, не се е ръководил от нищо друго освен от кралските си права. А само да беше по-прозорлив и да се бе съобразил с така наречения „дух на епохата“!… И все пак той ми харесва, аз го уважавам и ми е жал за него — този клетник, завършил на ешафода! Да, враговете му са по-лоши от него: те са пролели кръв, която са нямали право да проливат. Как са посмели да го убият!
Хелин сякаш говореше на себе си: тя забрави, че трудно мога да я разбера — нали не знаех нищо или почти нищо за този крал! Помъчих се да я върна към въпроса, който интересуваше мен.
— А когато ти преподава мис Темпъл, мислите ти пак ли са някъде далеч?
— Разбира се, не, или много рядко — мис Темпъл винаги казва нещо ново, което е по-интересно от моите мисли. Много обичам да я слушам; тя разказва неща, които често сама съм искала да знам.
— Значи, в часовете на мис Темпъл ти се държиш добре?
— Да, но това става от само себе си: не са нужни никакви усилия; само следвам своите наклонности — с една дума, това не е моя заслуга.
— Не, това е голяма заслуга; ти си добра с онези, които са добри с теб. А според мен така и трябва да бъде. Ако хората са винаги кротки и се покоряват на жестоките и несправедливите, лошите винаги ще вършат каквото си искат; няма да се боят от нищо и няма никога да се променят, а ще стават все по-лоши и по-лоши. Когато ни ударят без причина, трябва да отговорим на удара с удар — уверена съм в това, — и то с такава сила, че този, който ни е ударил, завинаги да се отучи да удря.
— Сигурна съм, че ще разсъждаваш другояче, когато пораснеш: сега ти си малко, неразумно момиче.
— Но аз така чувствувам нещата, Хелин: трябва да мразя онези, които въпреки усилията ми да им угодя, продължават да ме мразят; трябва да се противопоставям на онези, които ме наказват несправедливо. Това е толкова естествено, колкото да обичаш този, който е благ към теб, или да приемеш наказанието, когато то е заслужено.
— Това е схващане на езичниците и диваците, но християните и цивилизованите хора не мислят така.
— Нима? Защо?
— Защото не насилието е най-доброто оръжие срещу омразата и не отмъщението е най-доброто средство против несправедливостта.
— Тогава с какво да се борим срещу омразата?
— Прочети Новия завет и обърни внимание какво казва и как постъпва Христос. Нека думите му станат закон за теб, а делата му — пример.
— Какво казва той?
— „Обичайте враговете си; благославяйте тези, които ви хулят; вършете добрини на онези, които ви мразят и се отнасят жестоко с вас.“
— Тогава аз трябва да обичам мисис Рийд, което не мога да сторя; трябва да благославям и сина й Джон — нещо също невъзможно.
На свой ред Хелин Бърнз ме помоли да й обясня по-подробно причините за това и аз започнах да разказвам историята на страданията и обидите, които бях понесла. Говорех това, което чувствувах — страстно и разпалено, — без да премълчавам или смекчавам нещо.
Хелин търпеливо ме изслуша докрай; очаквах след това да направи някаква забележка, но тя не каза нищо.
— Е — запитах аз припряно, — мисис Рийд не е ли коравосърдечна, лоша жена?
— Тя без съмнение е била жестока към теб; но тя е мразила твоя характер, както мис Скачърд мрази моя. Интересно — с какви подробности помниш всичко, което ти е сторила или казала! Колко дълбоки следи е оставила в сърцето ти нейната несправедливост! На мен несправедливостите не правят такова силно впечатление. Не би ли се почувствувала по-щастлива, ако се опиташ да забравиш жестокостта на мисис Рийд и гневните чувства, които поражда тази жестокост? Животът ми се струва твърде кратък, за да го тровим със злоба и горчиви спомени. На този свят ние, хората, сме пълни с недостатъци, а и не можем да бъдем други; но ще дойде ден — сигурна съм в това, — когато ще се освободим от тях, освобождавайки се от нашите поддаващи се на покварата тела, денят, в който ще се отървем от унижението и греха ведно с гнетящата ни плът и ще остане само искрата на духа — незримата същност на живота и мисълта, чиста, както когато напуска всевишния, за да вдъхне живот на някой човек и по-късно да го напусне, за да се свърже с някое по-висше същество — да премине всички степени на славата: от бледата човешка душа до лъчезарната душа на херувима! Дали тази искра би се вселила някога в по-низше създание, например от човека в сатаната? Не, не допускам това. Вярвам в нещо друго, което не съм научила от никого и за което рядко говоря, но то е наслада за мен и аз твърдо вярвам в него, тъй като то вдъхва упование на всички; с него вечността за мен е почивка — огромен дом, а не царство на ужаса, ад. И после, с това верую аз мога много лесно да разгранича престъпника от неговото престъпление, мога съвсем искрено да простя на престъпника и в същото време да презирам престъплението му; благодарение на това верую сърцето ми никога не жадува за мъст, падението никога не ме отвращава твърде силно, несправедливостта никога не ме обезсърчава прекалено много; живея спокойно и очаквам спокойно смъртта.