Как копнеехме за светлината и топлината на пламтящия огън, когато се връщахме обратно! Но ако не други, малките биваха лишавани от тях: всяка от двете камини в училищната стая веднага се заобикаляше от двойна редица големи момичета, а зад тях по-малките се сгушваха на купчинки, загърнали хилавите си ръце в престилчиците си.
Известна утеха за нас, малките, бе неделната следобедна закуска, когато получавахме двойна порция хляб — цяла, а не половин филия — с чудесна прибавка: тънък слой масло; това бе седмичната дажба, за която копнеехме от неделя до неделя. Обикновено аз успявах да си запазя половината от тази разкошна закуска, но остатъкът трябваше неизбежно да се дели.
Неделя вечер прекарвахме, като повтаряхме наизуст църковния катехизис и пета, шеста и седма глава от евангелието на Матея и изслушвахме дълга проповед, четена от мис Милър, чиито несдържани прозевки свидетелствуваха за умората й. Често пъти тази програма включваше интерлюдия, в която пет-шест малки момичета играеха ролята на мъченици. Умрели за сън, те можеха да изпопадат — ако не от третата черковна галерия, от редиците на четвърти клас и да бъдат отнесени полумъртви. Спасението се състоеше в това да ги тласнат към средата на училищната стая и да ги заставят да стоят там, докато трае проповедта. Понякога краката им изневеряваха и те се сгушваха на купчинка; в такива случаи им даваха възможност да се облегнат на високите столчета на старшите.
Дотук не споменах нищо за посещенията на мистър Брокълхърст; този господин отсъствуваше от дома си през по-голямата част от първия месец след пристигането ми, може би защото бе продължил престоя си у своя приятел — архидякона; отсъствието му бе добре дошло за мен. Не е необходимо да казвам, че имах основания да се страхувам от появата му, но ето че накрая той дойде.
Един следобед (три седмици след пристигането ми в Лоуд), както си седях с плочата в ръка, замислена над една задача, погледнах случайно към прозореца и забелязах някакъв човек, който минаваше точно в този момент — почти инстинктивно познах слабата му фигура; и когато след две-три минути цялото училище, в това число и учителките, стана на крак, не бе необходимо да вдигам поглед, за да разбера чие пристигане приветствувахме така. С големи крачки той прекоси училищната стая; сега до мис Темпъл, също права, стоеше онази черна колона, която ми бе хвърлила такъв зловещ поглед, смръщена застанала върху килима пред камината в Гейтсхед. Погледнах крадешком тази архитектурна творба. Да, имах право: това бе мистър Брокълхърст, облечен в сюртук; той сега изглеждаше по-висок, по-слаб и по-скован.
Имах лично мои причини да се страхувам от появата на този призрак: много добре помнех лукавите намеци на мисис Рийд за положението ми и пр. и обещанието, дадено от мистър Брокълхърст, да уведоми мис Темпъл и учителките за лошия ми нрав. Постоянно се страхувах, че един ден това обещание ще бъде изпълнено — всеки ден очаквах този човек да дойде, да разкаже за миналия ми живот и да ме заклейми завинаги като лошо дете — и ето че той дойде. Мистър Брокълхърст стоеше до мис Темпъл и й говореше тихо на ухото: не се съмнявах, че разкрива лошите ми качества: следях тъмните й очи с мъчително безпокойство, в очакване всеки момент те да се спрат на мен с израз на отвращение и омраза. Аз също слушах и тъй като седях напред, недалеч от тях, можах почти напълно да разбера какво й казва; това, което чух, ме успокои в момента.
— Смятам, мис Темпъл, че конците, които купих в Лоутън, са добри. Сетих се, че тъкмо такива ни трябват за басмените ризи, и избрах подходящи за тях игли. Можете да кажете на мис Смит, че съм забравил да оставя бележка за губерките, но тя ще получи някои писмени указания идната седмица; не бива в никакъв случай да дава повече от една наведнъж на всяка ученичка: ако имат по повече, те ще проявяват небрежност и ще ги губят. И друго, мадам! Искам вълнените чорапи да се пазят по-добре! Когато бях тук последния път, отидох в зеленчуковата градина и видях дрехи, прострени на въжето; там имаше и черни чорапи в много лошо състояние: по големината на дупките им заключих, че не са били редовно кърпени.
Той млъкна.
— Вашите нареждания ще бъдат взети под внимание, сър — каза мис Темпъл.
— Мадам — продължи той, — перачката ми довери, че някои от момичетата сменяли по две якички седмично; това е твърде много; правилникът им разрешава само по една.