— Ще ви обясня, сър. Агнис и Катрийн Джонстън бяха поканени миналия четвъртък на чай от техни приятелки в Лоутън и им разреших да си сложат чисти якички.
Мистър Брокълхърст кимна.
— Е, като изключение това може да се допусне; но моля ви това да не става много често. Учудва ме и нещо друго: като уреждахме сметката с домакинката, открих, че през последните две седмици на момичетата е била сервирана два пъти закуска от хляб и сирене. Как е възможно такова нещо? Прегледах правилника и установих, че такава закуска не се предвижда. Кой направи това нововъведение? И с какво право?
— Аз съм виновна за това, сър — отвърна мис Темпъл: — закуската беше така лошо приготвена, че момичетата просто не можеха да я ядат; не посмях да ги оставя гладни до обед.
— Мадам, един момент. Вие знаете, че планът ми за възпитанието на тези момичета не се заключава в това да свикват с лукс и да се разглезват, а да станат твърди, търпеливи, себеотрицателни. Ако ги сполети някое малко разочарование във връзка с храната, като например лошото качество на някое ястие или на неговия сос, това не бива да се заменя с нещо по-фино за сметка на лошото ястие и по този начин да се угажда на тялото и да се пренебрегва целта на нашия институт; грешката трябва да бъде поправена с оглед на духовното издигане на възпитаничките, като ги насърчаваме да проявяват твърдост, когато търпят временни лишения. Няколко поучителни думи в такъв случай няма да бъдат неуместни; един тактичен учител би могъл да използува тази възможност, за да поговори за страданията на първите християни, за мъките на мъчениците, за проповедите на нашия благословен син божи, в които той призовава учениците си да поемат кръстовете си и да го последват; за съветите му, че човек не трябва да се храни само с хляба, а и с всяка дума, която излиза от устата на бога; за неговите свети утешения: „Ако търпиш глад или жажда заради мене, ти си блажен.“ О, мадам, когато слагате хляб и сирене вместо прегоряла каша в устата на тези деца, вие всъщност храните недостойните им тела и не подозирате, че с това подлагате на глад безсмъртните им души.
Мистър Брокълхърст пак замълча — може би обзет от силни чувства. Когато той започна да й говори, мис Темпъл бе свела очи; но сега тя гледаше право пред себе си, а лицето й, обикновено бяло като мрамор, изглежда, бе приело и студенината, и твърдостта на мрамора, особено устата й, затворена тъй, сякаш само длетото на скулптор би могло да я отвори, а веждите й постепенно придобиха израз на каменна суровост.
Междувременно мистър Брокълхърст, застанал край камината с ръце на гърба, оглеждаше величествено всички ученички. Внезапно очите му примигнаха, сякаш бяха заслепени или нещо бе влязло в тях; като се обърна, той заговори много по-енергично, отколкото досега:
— Мис Темпъл, мис Темпъл, кое… кое е онова момиче с накъдрената коса? Червенокоса, мадам, и при това накъдрена — цялата накъдрена! — И като протегна бастуна си, той посочи ужасяващата го личност, а ръката му трепереше.
— Това е Джулия Севърн — отвърна мис Темпъл много тихо.
— Джулия Севърн! А защо тя, която и да е, има накъдрена коса? Защо тя, в разрез с всички правилници и принципи на това заведение, се отдава така явно на светски живот — и то тук, в един благочестив, богоугоден кът, — та се осмелява да ходи с такива къдрици?
— Къдриците на Джулия са естествени — отговори мис Темпъл още по-тихо.
— Естествени ли? Но ние не трябва да се стремим да угаждаме на естеството. Искам тези деца да бъдат деца на добродетелта; за какво е този разкош? Сто пъти съм казвал, че държа косите да се носят добре прибрани, просто и скромно. Мис Темпъл, цялата коса на това момиче да се остриже, утре ще пратя бръснар; виждам и други, които са твърде далеч от приличието — например онова високо момиче; кажете му да се обърне. Кажете на всички първокласнички да станат и да се обърнат с лице към стената.
Мис Темпъл прекара носната си кърпа по устните, сякаш за да изтрие неволната усмивка, която се появи на тях; тя предаде нареждането и когато момичетата от първи клас разбраха какво се иска от тях, те се подчиниха. Облегнала се малко назад на скамейката си, аз можах да видя израза в очите и гримасите, с които те посрещнаха тази маневра. Жалко, че мистър Брокълхърст не можеше да ги види — тогава може би щеше да разбере, че каквото и да прави с външността на тези глави, влиянието му върху съдържанието им си оставаше много по-малко, отколкото можеше да си представи.
Около пет минути той гледа критично обратните страни на тези живи медали, сетне произнесе присъдата. Думите му прозвучаха като глас на съдбата: