— Благодаря — каза тя, като се мъчеше да скрие разочарованието си. — Обаче аз не сънувам. Но се надявам нощта наистина да мине леко.
— Ти май пийна доста — замислено рече Снейп и затършува из джобовете си. — По-добре изпий няколко глътки от това, взех го, в случай че някой прекали с пиенето.
Той ѝ подаде малко непрозрачно шишенце, в което беше сипана някаква течност.
— Благодаря. — Тя се поколеба за кратко, но после се реши. Ако професорът беше имал намерение да я отрови, щеше да го направи вчера, докато беше в безсъзнание. Съмняваше се също така да се опитва да ѝ пробута бавнодействаща отрова. Трябваше да ѝ дава дозата постоянно, а тя много внимателно си пазеше чашата и чинията. За любовен еликсир и дума не можеше да става — нали току-що го беше поканила и той ѝ беше отказал. Така че си наложи да спре този поток от мисли и да изсипе част от съдържанието на шишенцето в устата си. След като преглътна, протегна ръка и му го върна. После каза припряно: — Аз ще трябва да си влизам вече, че ме заболяха краката. Лека нощ и приятни сънища и на теб!
Джейн отвори вратата, влезе в стаята и бързо си легна, без да се обръща назад. Щеше да бъде хубаво професор Снейп да остане, помисли си тя. Никога не се беше чувствала толкова самотна досега.
На другата сутрин почти се успа за закуска. Толкова много ѝ се спеше, че можеше да остане в леглото чак до вечерта, помисли си в просъница. Обаче будилникът ѝ беше на друго мнение. С викове „Ставай, Джейн“ той все пак успя да я изкара от леглото, за да пристигне практически навреме в Голямата зала. Въпреки лекия световъртеж, успя да стигне дотам почти безпрепятствено и даже, без да се загуби по стълбите. Чувството ѝ за ориентация никога не беше било особено добро, а след запой практически изчезваше.
Когато слезе долу, залата вече беше почти пълна, а на Височайшата маса беше останало само едно свободно място между професорите Снейп и Флитуик. Когато стигна там, Джейн учтиво поздрави тях, професор Дъмбълдор и професор Макгонагъл и седна на мястото си. Все още недосъбудена, тя грабна най-близката до нея чиния, която се оказа пълна с бекон, и започна да яде. Професор Снейп учтиво ѝ подаде чаша със силно кафе, което тя прие с благодарност. Вероятно не беше отровено, помисли си тя и веднага се упрекна. Не трябваше да мисли лоши неща за колегите си, които бяха толкова учтиви с нея. После се зае да яде. Беше минало толкова време от последната ѝ година в Хогуортс, че почти беше забравила колко вкусна може да бъде храната тук. След като с удоволствие изяде порцията си, тя започна да се интересува от новините в училището, докато дискретно подпираше главата си с ръка.
— Ето тази пасмина там са нашия дом — посочи професор Флитуик към дългата маса в дъното на залата. Доцент Ъндед кимна, разтърси глава и се вгледа по-внимателно в децата, които тъкмо дояждаха закуската си на рейвънклоуската маса.
— Тихички са — отбеляза колебливо и намести очилата на носа си. Самата тя трудно можеше да забрави шумотевицата, която обикновено се вдигаше от рейвънклоуци, когато сядаха да ядат.
— Да, сега са тихи — потвърди Флитуик. — Приготвят се за училище. Ти само ги виж следобед и пак ще си поговорим. След като си напишат домашните, направо озверяват.
— След като ги напишат — това е важното — каза тя спокойно и се пресегна със свободната си ръка, за да си вземе ментов бонбон.
— Съветвам те да обърнеш внимание на втората част от изречението на професор Флитуик — включи се в разговора професор Снейп. — Моите са доста буйни, но са си така постоянно. Докато вашите… Е, наблюдавай ги внимателно днес и ще разбереш.
— Може би трябва да им измислим някакво занимание — предложи преподавателят по вълшебство. — Някой нов магически кръжок или нещо такова.
— Добра идея, професоре — отвърна му Ъндед. — Ще помисля по въпроса.
В това време професор Дъмбълдор беше станал от мястото си и се беше приближил до тях, без да го усетят.
— Колеги — прокашля се той, за да привлече вниманието им, — време е да отидете да раздадете програмите на нашите подопечни.
Тримата светкавично прекратиха разговора си и се обърнаха към него. Директорът връчи на професорите Снейп и Флитуик два големи наръча с учебни програми и след това тръгна към другия край на масата да даде останалите програми на Спраут и Макгонагъл. В това време професор Флитуик се обърна към доцент Ъндед:
— Джейн, ще бъдеш ли така добра да им раздадеш програмите? Нещо се обажда артритът ми днес и ще се радвам, ако можеш да ме отмениш.
— Разбира се, професор Флитуик — отговори тя, пое купчината пергаменти и забърза след професор Снейп.