Предвзетото момиченце пораства. Превръща се в „най-прелестната, глупавичка, предвзета пеперудка, литнала на лов за съпруг“, каквато мисис Митфърд познава, и между другото, в авторка на един роман, наречен „Гордост и предразсъдъци“, който пише скришом зад една скърцаща врата и който дълги години лежи непубликуван. Скоро след това, както изглежда, започва друг роман — „Уотсънови“3, но кой знае защо, не остава доволна и го изоставя. Несполучливите творби на големия писател представляват интерес, защото са най-вярната критика на шедьоврите му. В тях затрудненията на автора проличават много по-ярко, а средствата, с които се опитва да ги преодолее, не са тъй умело прикрити. Спънатият и скучен език на началните глави показва, че тя е от авторите, които в първия вариант излагат само фактите, а после се връщат отново и отново, и отново и ги покриват с плът и атмосфера. Как щеше да го доизпипа, това не знаем, не ни е ясно какво щеше да махне, какво — да прибави, с какви хитрости да си помогне. Но чудото непременно е щяло да стане; скучното описание на тези четиринадесет години от живота на едно семейство щеше да бъде превърнато в едно от нейните великолепни и много увлекателни въведения; и ние никога нямаше да отгатнем колко мъчителни страници е изписало перото на Джейн Остин, за да се стигне до това. А тук виждаме, че тя не е била магьосница. Подобно на другите писатели, сама е трябвало да натрупа почвата, от която особената й дарба се нуждае, за да роди плод. Тук се колебае — там разтегля описанието. И изведнъж — готово; сега всичко става така, както го иска. Семейство Едуардс отива на бал. Минава каретата на Томплинсънсови; тя вече може да ни съобщи, че „подадоха ръкавиците на Чарлс и му заръчаха да не ги сваля“; Том Мъсгрейв се усамотява в ъгъла с бъчонка стриди и се чувствува прекрасно. Талантът й е пуснат на воля, той кипи. Сърцето ни се разтуптява; обзема ни вълнение, каквото само тя е в състояние да предизвика. Но какво толкова се е случило? Някакъв бал в провинциален град; няколко семейства се срещат и се ръкуват в залата; хапват и пийват; най-страшната описана беда е, че някакво момче е презряно от една млада дама и приласкано от друга. Никакви трагедии, никакъв героизъм. И въпреки това тази незначителна сценка вълнува много повече, отколкото уж казва. Разбираме, че ако и Ема4 бе постъпила така в балната зала щеше да е по-състрадателна, по-нежна, раздвижена от по-искрени чувства в онези тежки мигове на живота й, които, докато сме с нея, изникват в мисълта ни. Джейн Остин изживява дълбоки вълнения, ала съумява да ги прикрие. Тя ни подтиква сами да допълваме онова, което липсва. Описва уж незначителното, но то е съставено от нещо, което набъбва в съзнанието на читателя и завинаги вдъхва живот на сцени, на пръв поглед най-обикновени. Ударението пада всякога върху характера. Как ли, чудим се ние, ще постъпи Ема, когато в три без пет при нея дойдат лорд Осбърн и Том Мъсгрейв, точно когато Мери внася таблата и кутията с ножове? Какво неловко положение. Тези млади мъже са приучени на по-изящни обноски. Ема би могла да се злепостави като невъзпитана, проста, същинско нищожество. Обратите на диалога ни държат в ужасно напрежение. Вниманието ни се раздвоява между настоящето и бъдещето. И накрая, когато Ема съумява да ги представи така, че да възнагради най-светлите ни надежди, ние сме по-развълнувани, отколкото ако бяхме проследили съдбоносно световно събитие. Да, този недовършен и несъвършен разказ крие всички съставки на гения на Джейн Остин. Той съдържа вечните достойнства на литературата. Ако изличим повърхностното оживление, подобието на живота, пак ще остане онова, което носи по-силната наслада — великолепното описание на човешките достойнства. Ако изтрием и това, тогава с дълбоко задоволство ще можем да огледаме абстрактната съставка на изкуството, която, в балната сцена, така оцветява чувствата и уравновесява отделните части, че й се наслаждаваме, както вкусваме поезията, заради самата нея, а не само като на връзка, която води разказа насам или нататък.