Но от мълвата научаваме, че Джейн Остин била върлинеста, педантична, мълчалива, „ръжен, от който всички се боят“. И това проличава: поиска ли, тя става безпощадна; тя е един от най-съвършените сатирици в световната литература. Тези първи недоработени глави от „Уотсънови“ показват, че не е притежавала плодовита дарба; не е била като Емили Бронте — открехне ли вратата, да озарява всичко в светлина. Прилежно и бодро, тя сбира пръчици и сламки за гнездото си и го свива най-грижливо. Пръчиците и сламките са сухи, те са и понапрашени. Има господарски дом, има и малка къща; следобеден чай, покана за обяд, понякога и излет на открито; животът се състои от полезни познанства и прилични доходи; от кални пътища, мокри нозе и очевидна склонност на дамите лесно да се изморяват; крепи се по малко на морала, по малко на общественото положение, а и на образованието, с което се перчат по-видните провинциални семейства. Пороци, приключения, страсти — това не е за нас. Но цялото това еднообразие, всичките тези незначителни случки тя не ги разхубавява, не ги прикрива. Търпеливо и подробно ни описва как „те не спряха чак до Нюбъри, а там богатата трапеза съчета за тях обяда с вечерята и обедини в едно и радостите, и умората на този ден“. Условностите за нея не са само за да бъдат описвани — тя искрено ги вярва. Когато разказва за някой свещеник, като например Едмънд Бъртрам, или, да речем, за някой моряк, неприкосновеността на длъжността им не й позволява да размаха основния си инструмент — язвителността, и тя се впуска в многословни панегирици или в обстоятелствени описания. Но това става рядко; навсякъде другаде Джейн Остин не се спира пред нищо и ние си припомняме възклицанието на онази неизвестна дама; „Остроумната, проницателна жена, която само наблюдава, без да каже нито дума, е нещо ужасно!“ Тя не желае никого да поправя, никого да сразява; тя мълчи; и това е наистина ужасно. Един след друг създава глупаци, позьори, веселяци, същества като мистър Колинс, като сър Уолтър Елиътс, като мисис Бенит. Стоварва върху им камшика на безжалостната си фраза и докато ги бие с нея, очертава силуета им за вечни времена. Заковава ги неподвижно; не им прощава, не знае милост. Нищо не остава от Джулия и Марая Бъртрам, когато е приключила с тях; лейди Бъртрам „седи и подвиква на Пъг, отпъжда го от цветните лехи“ завинаги. Въздадена е върховната справедливост; доктор Грант, който започва с това, че обича добре препечено гъше месце, завършва, като си навлича „апоплектичен удар и умира от три пищни обяда в една седмица“. Понякога ти се струва, че тези същества са дошли на света само за да може Джейн Остин с такава наслада да им отреже главите. Тя е доволна; спокойна е; не желае да махне косъм от ничия глава, да помести тухла, да отскубне тревица от този свят, който й доставя такива развлечения.
Нито пък ние, защото макар да ни терзае уязвената гордост, да ни пари нравствено възмущение и да ни се ще да оправим този наш свят, пълен с лошотия, дребнавост и суета, то не е по силите ни. Такъв е човекът — петнайсетгодишното момиче го е знаело; зрялата жена го доказва. В същия този миг някоя лейди Бъртрам се мъчи да отпъди Пъг от цветните лехи; тя изпраща Чапмън да помогне на мис Фани, но твърде късно. Разобличението е тъй съвършено, сатирата е толкова справедлива, че колкото и да е безпощадно, не ни дразни. Не съзираме дребнавост, нито пък ни е яд, когато поразмислим. Наслада и усмивка се смесват някак странно. Красота огрява тези глупци.