Това неуловимо чувство често е съчетано от несъвместими неща, които само големият талант може така да обедини. Остроумието на Джейн Остин съжителствува с един съвършен вкус. Глупакът и е глупак, снобът и — сноб, защото е несъвместим с идеала за уравновесеност и благоразумие, който тя има пред вид, а тя ни разкрива това дори когато ни разсмива. Няма белетрист, който така да използува непогрешимото си чувство за човешките достойнства. Само едно чисто сърце, един съвършен вкус, едно неотстъпно чувство за моралност е в състояние да изобрази тези отклонения от добротата, истината и искреността, герои, които са сред най-прелестните образи в английската литература. Тя ни описва своята Мери Крофорд, съчетана от доброта и лошотия, само с помощта на тези средства. Пуска я сладкодумно н вдъхновено да злослови срещу духовенството или да разхвалва ползата от лордска титла и десет хиляди лири годишен доход; но от време на време вмъква по нещичко от себе си, тихо и незабележимо, ала съвсем уместно, и изведнъж брътвежът на лейди Крофорд, макар все още да ни забавлява, се превръща в празно пустословие. Така се раждат дълбините, красотата, сложността на изреченията й. От подобни контрасти извира една хубост, една тържественост дори, изключителни като остроумието й и също тъй неделими от него. В „Уотсънови“ тя само ни подсказва възможностите си; кара ни да се чудим защо една обикновена добра постъпка, така както ни я описва, добива такова огромно значение. В шедьоврите й тази дарба е доведена до съвършенство. Не става нищо необикновено; пладне в Нортхъмптъншър; безличен младеж разговаря с болнава девойка на стълбите, докато отиват да се преоблекат за обяд, край тях сноват прислужнички. Но незначителните, най-обикновени думи изведнъж натежават от значение и за двамата този миг става най-незабравимият в живота. Самозапълва се; грее; излъчва светлина; вдига се пред нас проникновен, трептящ, безоблачен само за миг; в следващия прислужничката ги настига и тази капка, побрала всичкото щастие на света, бавно се оттича, за да се влее в приливите и отливите на обикновеното съществуване.
Нима не е естествено тогава, че с това си прозрение в самите дълбини Джейн Остин е избрала да описва незначителните случки от ежедневието; посещения, излети и провинциални балове? Не я подмамват нито съветът на принца-регент „да промени своя стил на писане“, нито поученията на мистър Кларк; нито рицарските сюжети, нито приключенията, нито пък политиката нито интригите могат да вдъхнат живот на онова, което става по стълбите на провинциалния дом; това умее само тя. Да, принцът-регент н неговият библиотекар са се сблъскали с непреодолимо препятствие; опитали са се да се преборят с една непродажна съвест, да надникнат в здраво пазена тайна. Детето, което подрежда изреченията си тъй безпогрешно, докато е на петнайсет години, продължава все така неотстъпно и не пише за принца-регент, нито за библиотекаря, а за света изобщо. Тя познава силите си, знае точно какъв материал може да вае — като всеки писател, който има високи изисквания към самия себе си. Съществуват неща, които не умее; чувства, които не е в състояние да опише с ни едно от своите средства. Така например, не знае как да накара своите млади героини да дават буен израз на вълнението си. Не е в състояние да опише трогателно любовна сцена. Природата и красотите й предпочита да споменава мимоходом. Описва някоя красива нощ, без да каже ни дума за луната. И въпреки това, когато прочитаме хладните фрази за „прелестта на безоблачната нощ и черните сенки под дърветата“, нощта изведнъж става „тиха, спокойна и прекрасна“, както с най-прости думи ни уверява, че била онази нощ.
Равновесието на таланта й е съвършено. Сред завършените й романи няма провали, а сред безбройните отделни глави малко на брой са онези, които са по-лоши от останалите. Но нека не забравяме — тя е починала едва четиридесет и две годишна. Починала е в разцвета на силите си. Все още е била подвластна на онези промени, които правят най-интересни последните творчески години на един писател. Остроумна, несломима, надарена с живо въображение, да не беше умряла, тя несъмнено щеше да напише още много неща и човек се подмамва да погадае дали нямаше и да се промени. Границите са очертани; луните, планините и замъците остават отвъд. Но дали понякога не се е изкушавала да прескочи оттатък? Дали вече не е започвала, по своя ведър н безпогрешен начин, да замисля някакво изследователско пътешествие?