Да вземем последния й завършен роман — „Убеждение“, и в неговата светлина да си представим книгите, които би написала, ако беше живяла. „Убеждение“ крие странна прелест и странна скука лъха от него. Една сивота, която твърде често характеризира прехода между два различни периода. Писателката чувствува досада. Нейният свят й е прекалено познат; свикнала е с него. В хумора й проличава острота, която подсказва, че вече не се забавлява от суетността на сър Уолтър, нито от снобизма на мис Елиъг. Сатирата е безпощадна, хуморът — рязък. Обикновените развлечения не са й интересни. Тя е разсеяна. Но докато съзнаваме, че Джейн Остин е описвала това и преди, и то далеч по-добре, усещаме тъй също, че се опитва да направи нещо, каквото не е предприемала преди. В „Убеждение“ се спотаява нещо ново, онова качество, което, изглежда, възпламенява доктор Хюъл да твърди, че това е „най-красивата й творба“. Тя започва да открива, че светът с по-обширен, по-загадъчен н по-романтичен, отколкото го е мислила. Имаме чувството, че говори за себе си, когато пише за Ан: „На младини я бяха принуждавали към благоразумие, започна да открива любовта в по-зряла възраст — естествена последица на неестествено начало.“ По-често се връща към прелестта и тъгата на природата, описва есента — тя, която вижда доскоро само пролетта. Говоря за „тъй нежното и тъжно въздействие на есенните месеци на село“. Не й убягват „кафеникавите листа и повехналите храсти“. „Човек не спира да обича някое място само защото е преживял страдания в него“, подхвърля тя. Ала промяната се забелязва не само в новото й отношение към природата. Променено е и отношението й към живота. Тя го гледа, в по-голямата част на романа, през очите на една жена, която, самата дълбоко нещастна, изпитва особено съчувствие към чуждото щастие и нещастие и до самия край е принудена да остане безмълвен наблюдател. Затова и наблюденията й предават не толкова факти, колкото чувства. В сцената на концерта и в прочутия разговор за женската вярност се крие силно изразено чувство, което доказва не само биографичния факт, че Джейн Остин е любила, а потвърждава естетическия факт, че тя вече не се срамува да си го признае. Едно преживяване, когато е истинско, трябва да потъне надълбоко, да се дезинфекцира напълно от хода на времето, преди тя да си позволи да си послужи с него в своите романи. Освен това животът й се променя и външно. Славата идва при нея много бавно. „Питам се — пише мистър Остин Ли — дали има друг голям автор, чиято личност да е била толкова неизвестна.“ Ако бе поживяла още няколко години, щеше да стане друго. Тя щеше да се застоява в Лондон, да я канят на обеди, да ходи по вечери, да се среща с видни личности, ла завърже нови приятелства, да чете, да пътува и да отнася в малката си селска къща куп впечатления, които да вкусва на спокойствие.
А как щеше да се отрази всичко това върху ония шест романа, които Джейн Остин така и не създаде? Тя нямаше да пише за престъпления, за страсти, нито за похождения. Никой, нито настойчиви издатели, нито приятели-ласкатели, никой не би могъл да я склони да пише небрежно или неискрено. Но щеше повече да знае. Чувството и за увереност щеше да се е нарушило. Чувството й за хумор щеше да се е уязвило. Щеше да се доверява по-малко на диалога (това проличава в „Убеждение“) и повече да вярва на размишленията, когато описва своите герои. Онези великолепни малки реплики, които в няколко минути обобщават всичко, което ни е нужно завинаги да опознаем един адмирал Крофт или една мисис Мъсгроув, това стенографско писмо, този метод на точния удар, който сбира в себе си цели страници на анализ и психология, щеше да й се струва несъвършен, за да изрази онова, което е прозряла за сложността на човешката природа. Тя щеше да намери начин, чист и безпогрешен както преди, но по-задълбочен и по-многопластов, за да ни разкрие не само какво казват нейните герои, но и какво оставят неизречено; да ни покаже не само какви са те, но какъв е животът. Щеше да се отдръпне малко настрани от образите, да ги вижда по-скоро като група, отколкото като отделни личности. Сатирата й нямаше да е дотолкова несекваща, ала щеше да бъде много по-отровна и безпощадна. Щеше да е предвестница на Хенри Джеймс и на Пруст… но — стига! Всичките тези мисли са напразни: най-съвършената артистка сред жените, писателката, чиито книги са безсмъртни, умря „тъкмо когато беше започнала да вярва в своя успех“.