Когато съгледа купчината оглозгани скелети, които се въргаляха зад светещия камък Джек се олюля и едва не се строполи.
Да. Наложи се да ги скрия тук за да не подплашвам странниците, които попадат в моята долина, привлечени от моето сияние. Съвсем скоро ти също ще лежиш там.
Повъзстановил донякъде самоконтрола си, Джек отново вложи сили в дуела. Той успя да премине покрай страшната купчина, следвайки постепенно затварящия се кръг и продължи от другата страна. Не след дълго пак се озова от тази страна, само че сега бе поне с десет стъпки по-близо до могилата.
Трябва да призная, че ти издържа далеч повече от който и да било от предишните. Ти си първият, който избра обиколния път, но и твоята воля ще сломя.
Джек не отговори, но следващия път, когато наближи разложените останки, се постара да ги разгледа внимателно. Между костите съгледа захвърлени саби, кинжали, метални топки и дори конски юзди — лъскави, сякаш бяха съвсем нови — и цели купища дрехи, върху които обаче времето бе оставило своя отпечатък. Имаше и купища други лъскави предмети, които не можеше да разпознае на звездна светлина. Но ако наистина там лежеше онова, което му се стори че видя при последното си преминаване, значи съществуваше поне малка надежда да се отърве невредим.
Още една обиколка и ще си пред мен, мъничък мой. Тогава ще можеш да ме докоснеш.
И наистина само няколко крачки го деляха от блестящата розова повърхност на могилата. С всяка измината крачка тя растеше в тъмнината, заобиколена от своето призрачно сияние. Светлината не извираше от отделни точки, а сякаш се пораждаше от цялата мъхеста повърхност.
Отново отпред, почти на крачка…
Следващия път, когато се озова в задния край Джек протегна ръка и почти успя да го докосне…
Той прехвърли кинжала в лявата си ръка, замахна и нанесе удар с него, опитвайки се да прониже плесенясалата могила.
Не виждаш ли колко са смешни и жалки твоите опити. Нищо не можеш да ми сториш.
Отново купчината със скелетите, още по-близо до плесенясалата повърхност, наподобяваща разкапала се плът. Вече почти долавяше глада на зловещата могила, под краката му хрущяха натрошени кости. Зърна онова, което му трябваше и с невероятни усилия извървя трите крачки, които го деляха от него — сякаш се съпротивляваше на невидим ураган. Намираше се само на сантиметри от смъртоносната повърхност.
В този миг Джек се хвърли към купчината с разпарцаливени дрехи. Придърпа я към себе си и тъкмо, когато се изправяше, почувства нов, съвършено непреодолим тласък. Този път краката му пристъпиха назад и той усети, че гърба му опира в обгърнатия с лишеи камък.
Помъчи се да се освободи, макар предварително да знаеше, че няма да успее.
В началото не почувства нищо. Сетне от мястото на допира започна да се разпространява някакво вледеняващо усещане. Нямаше и следа от болка. Джек изведнъж осъзна, че рамото му е изтръпнало и вцепенено.
Не е толкова страшно, колкото си мислеше, а?
Почувства замайване, сякаш бе седял часове наред и сега се бе изправил рязко. Усещането премина, за да бъде последвано от друго. Този път като че ли нещо се беше впило в рамото му и смучеше от плътта му. Едновременно с това Джек почувства, че силите му бързо се топят. С всеки удар на сърцето ставаше все по-трудно да разсъждава. Вцепенението продължаваше да се разпростира през гърба му и надолу по ръката. Със сетни усилия успя да вдигне торбата с парцали, захвърлена в краката му. Борейки се с непреодолимото желание да затвори очи той събра парцалите, положи на земята до тях кремъка, който бе забелязал при една от обиколките и го заудря яростно с острието на ножа. Първите искри затанцуваха по изсъхналия плат, а той продължи да блъска дори след като от парцалите се вдигна тъничка струйка дим.
Когато немощните пламъчета облизаха пръстите му той поднесе към тях кандилото, което някоя от нещастните жертви бе носела със себе си.
Вдигна го пред себе си и наоколо изникнаха сенки.
Постави го на земята и го нагласи така, че неговата собствена сянка на падне върху могилата.
Какво правиш, вечерьо?
Джек се отпусна в своето сиво царство, усещайки как главата му се прояснява, а в пръстите на ръцете и краката му се появява познатото тръпнене.
Аз съм камъкът, който пие кръвта на човеците! Отговори ми! Какво правиш?
Кандилото потрепна, но сенките продължаваха да го крият под своето покривало. Той докосна с ръка рамото си и вцепенението изчезна, заменено от слабо мравучкане. После отметна сенчестото си наметало и се изправи в цял ръст.