— Какво правя ли? — извика Джек. — Не, вече свърших. Бях твой гост, но се постарах да не ти остана длъжен за любезното посрещане.
Той заобиколи бавно могилата и застана срещу нея. Тя се пресегна към него както преди малко, но този път Джек размаха ръце и върху повърхността й затрептяха безброй сенки. А той се сля с постоянно менящия се калейдоскоп, който бе създал.
Къде си?
— Навсякъде — отвърна Джек. — И никъде.
След това пъхна ножа в канията и се върна при могилата. Пламъчето в кандилото отново потрепери, сякаш му напомняше, че трябва да действа бързо. Той положи длани върху податливата повърхност.
— Ето ме — рече.
За разлика от останалите Повелители на Тъмната страна, чиято сила бе свързана с местата, които обитаваха и където царстваха, силата на Джек, макар и не толкова могъща, съществуваше навсякъде, където светлината и предметите се срещаха, за да създадат сенки.
В нарастващия мрак Джек съсредоточи волята си върху могилата.
Сега вече ролите бяха разменени и могилата бе тази, която трябваше да се съпротивлява на чуждата сила. Доскорошният палач се бе превърнал в отчаяно бореща се за съществуването си жертва. А Джек продължаваше да подхранва растящия вътре в него глад, да запълва пустото пространство, вакуума. Изтичането на живителна субстанция бе сменило посоката си.
…и той започна да се храни.
Не можеш да постъпваш така с мен. Ти си нищо.
Но Джек се засмя, усещайки нарастваща сила. Скоро врагът нямаше да може дори да протестира.
Още преди кандилото да угасне напълно, могилата бе придобила кафеникав цвят и сиянието й се бе стопило. Каквото и да я бе обитавало доскоро, сега си бе отишло.
Джек изтри дланите си в наметалото, жест който повтори още безброй пъти, преди да напусне долината.
3
Силите, които бе натрупал този път, изглежда се оказаха напълно достатъчни и Джек се изпълни с надежда, че скоро ще може да напусне пределите на вонящото царство. Температурата беше преустановила своето снижаване и малко преди да подремне от небето взе да се сипе ситен дъждец. Той се сви под един камък и се зави през глава с наметалото. Водата се просмукваше през тънката материя, но това не само не го безпокоеше, а и го радваше. Това бе първият дъжд, откакто се бе озовал в Гливе.
Локвите, които срещаше по-нататък по пътя си, бяха достатъчно пълноводни за да утоли жаждата си и да се почисти от мърсотиите. Дори напълни манерката си. Реши да пропусне следващата почивка, за да позволи на дрехите си да изсъхнат върху тялото му.
Нещо премина край лицето му толкова бързо, че почти нямаше време да реагира. Това се случи недалеч от една полуразрушена кула, в която бе решил да се отбие. Неочаквано от вътрешността й излетя късче мрак и се спусна стремително към него.
Дори не успя да извади ножа. Вместо това замахна инстинктивно и запрати срещу черното създание първия от трите камъка, които носеше със себе си. С втория едва не го повали. Третият го пропусна. След това наведе отчаяно глава и близо половин минута проклина лошия си късмет.
Летящото късче мрак всъщност беше малък пъргав прилеп.
Той се затича, отчаян заради липсата на сенки по тези места.
Равнината, в която навлезе, бе изпъстрена с множество подобни полуразрушени кули. Далечният й край бе затворен от стопяваща се на хоризонта планинска верига, прохода през която също се охраняваше от кули. Джек сметна, че ще е най-добре да заобикаля отдалеч изоставените постройки, които въпреки невзрачния си вид биха могли да приютяват вражески патрули.
Малко след като подмина най-близката, чу да викат името му.
— Джек! Моят Джек от Сенките! Ти си — познах те!
Той се завъртя в посоката, от която бе долетял гласът, положил ръка върху дръжката на ножа.
— Ей, моят Джеки! Не ти трябва оръжие с добрата стара Рози!
Едва сега я забеляза — толкова дребна бе фигурата, подпираща се на късата закривена тояга, на фона на скалите.
— Откъде знаеш името ми? — попита той.
— Нима си ме забравил, мили Джек? Забравил си ме? Кажи, че не си…
Приближи се и я разгледа — сгърбена, съсухрена старица с посивели коси.
Прекършена метла, помисли си той. Ето на какво ми прилича.
Но все пак…
В нея имаше нещо познато. Той пристъпи напред.
— Рози?
Не. Невъзможно беше…
Още по-близо. Лицето му почти опря в нейното.
— Кажи, че ме помниш, Джек.
— Помня те — рече той.
И наистина си спомни.
— …Розалия, от страноприемницата „При Горящото чукало“, излегната върху песъчливия плаж… и грохота на океана. Това беше толкова отдавна, в страната на Здрача…