— Да — кимна тя. — Беше толкова отдавна и много далеч от тук. Но аз не те забравих, Джек. От всички мъже, които посрещах и изпращах в страноприемницата, помнех само теб. Какво е станало с теб, Джек?
— О, моя Розали! Обезглавиха ме — несправедливо, смея да добавя — и сега тъкмо се завръщам от Гливе. Ами ти? Не си обитателка на Тъмната страна. Какво правиш в ужасното царство на Дрекхайм?
— Сега съм Магьосницата на Източните тресавища, Джек. Признавам, че бях доста лековерна в младостта си — след като позволих да бъда увлечена от сладкодумните ти приказки и обещанията ти — но като остарях, умът ми дойде в главата. Наглеждах една стара сводница в последните години от живота й и тя ме научи на немалко нещица от Магьосническото Изкуство. А като узнах, че Барона търси Магьосница за да пази прохода за неговото царство, пристигнах тук и се заклех във вярност пред него. Вярно, говорят, че бил зъл и свиреп човек, но винаги е бил благосклонен към старата Рози. По-добър във всеки случай от много други, които съм познавала. Все пак се радвам, че ме позна.
Тя извади вързоп изпод наметалото си, развърза го и изсипа съдържанието му на земята.
— Седни да похапнеш с мен, Джек — предложи Розалия. — Ще бъде като в добрите стари времена.
Джек се настани до нея, разкопча колана и постави кинжала зад себе си.
— Доста време измина откакто се нахрани с живия камък — подхвърли тя, докато му подаваше комат хляб и къс изсушено месо. — Обзалагам се, че си огладнял.
— А ти откъде знаеш за срещата ми с камъка?
— Ами нали съм тукашната Магьосница? Не знаех, че е твое дело, но бях осведомена за смъртта на каменната могила. Тъкмо затова обикалям из този край от царството. Трябва да зная за всичко, което става и да следя кой минава. А сетне да му докладвам.
— Аха — кимна Джек.
— Изглежда наистина не е било само празно самохвалство — продължи тя. — Дето казваше, че не си някой обикновен жител на Тъмната страна, а Повелител, който притежава Сила. Инак едва ли щеше да надвиеш червената скала. Не си се шегувал с онова нещастно и наивно момиче. За други неща, но не и за това…
— Какви други неща? — прекъсна я той.
— Като например, че някой ден си щял да се върнеш и да ме отведеш в Сенчестата Обител — замъка, който нито един смъртен досега не бил виждал. А сетне, една нощ, някаква стара сводница легна болна в страноприемницата. Младото момиче — което вече не беше младо момиче — трябваше да помисли за бъдещето си. И тя сключи сделка, за да научи поне някакъв занаят.
Джек мълчеше, забол поглед в земята. Той преглътна сухия залък, отпи от манерката и каза:
— Аз се върнах. Върнах се, но никой не помнеше моята Розалия. Всичко беше променено. Хората бяха съвсем различни. Не оставаше друго, освен да си тръгна.
Тя се разсмя дрезгаво.
— Джек! Джек! — махна с ръка. — Защо са ми сега твоите дребни лъжи. Има ли значение за една старица в какво е вярвала някаква наивна девойка?
— Нали каза, че сега си Магьосница — свъси вежди той. — Предполагам, че знаеш и други начини да определиш дали казвам истината.
— Не бих използвала Изкуството срещу една Сила… — поде тя.
— Използвай го.
И той отново се вгледа в очите й.
Тя примижа, наведе се напред и втренчи поглед в него. Очите й изведнъж се превърнаха в огромни кратери, способни да го погълнат. Струваше му се, че пропада в някаква бездна. Само след няколко секунди усещането го напусна и Розалия отмести поглед встрани.
— Наистина си се връщал — прошепна тя.
— Нали ти казах?
Той отчупи още едно парче хляб и го задъвка лакомо, сякаш не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й.
— Забравила съм — рече тя. — Забравила съм какво нищожно значение име времето за един обитател на Тъмната страна. Ти просто не забелязваш как се търкалят край теб годините. Един ден просто си решил да се върнеш обратно и да потърсиш твоята Рози, без да ти мине през ума, че тя може да е сгърбена старица, или дори да е умряла. Сега вече разбрах, Джеки. Свикнал си с нещата, които не търпят промени. Силата си остава Сила. Днес можеш да убиеш някого, а след десетина години да вечеряш с него и дори да се забавлявате от факта, че помните дуела, а сте забравили причината за него. О, как ти завиждам за живота, който водиш!
— Аз нямам душа. А ти имаш.
— Душа ли? — засмя се тя. — Какво е това душа? Никога не съм виждала някоя. Откъде да знам, че съществуват? А и така да е, каква полза от моята? Готова съм веднага да я заменя за живот като твоя. Но това не е по силите дори на Изкуството.
— Съжалявам — рече Джек.
Известно време двамата се храниха мълчаливо.