— Искам да те попитам нещо — рече по едно време Розалия.
— Казвай.
— Има ли я наистина Сенчестата Обител? Този твой неописуемо висок замък, със стени от призрачни сенки, невидим за враговете ти, както и за приятелите, където смяташе да отведеш онова младо и красиво момиче?
— Разбира се — кимна той и я загледа натъжен. Беше останала без зъби и мляскаше доста силно, докато дъвчеше хляба. Ала изведнъж, под гъстата мрежа от бръчки той успя да зърне младото момиче, което тя беше някога. Със снежнобели зъби, които блестяха ослепително, когато му се усмихваше, с дълга лъскава коса — като черното небе между звездите. И със сини очи, каквото е небето от другата страна на света. Беше си мислел, че ще е същата, когато я срещне отново.
Сигурно не й остава много да живее, помисли си той. В този миг лицето на девойката изчезна и той осъзна, че разглежда увисналите торбички под очите на старицата.
— Разбира се — повтори Джек — и сега, след като те намерих, ще дойдеш ли с мен? Готова ли си да напуснеш тази миризлива страна и да заживееш сред покоя на сенките? Ела и прекарай остатъка от живота си с мен — ще се постарая да ти доставя поне мъничко радост.
Тя изучаваше лицето му.
— Готов си да изпълниш обещанието си след толкова много години, когато съм само една никому ненужна старица?
— Хайде да преминем прохода и да продължим заедно към Здрача.
— И защо ще направиш това за мен?
— Ти знаеш защо.
— Бързо, подай ми ръцете си! — извика тя.
Той протегна ръце, тя ги сграбчи и ги обърна с дланите нагоре. После се наведе напред и ги разгледа внимателно.
— Ах! Няма смисъл! — въздъхна тя. — Не мога да те прочета, Джек. Твърде много линии и извивки има върху ръцете на един крадец. Повечето от тях разбира се са лъжовни.
— Кое е онова, което виждаш и не искаш да ми кажеш, Розали?
— Сега не е време за приказки. Вземай хляба и бягай. Аз съм твърде стара, за да те последвам. Много мило, че ме покани. Онова младо момиче сигурно щеше да хареса Сенчестата Обител, но аз съм си добре и тук. Тръгвай вече. Побързай! И се помъчи да ми простиш.
— За какво да ти прощавам?
Тя се наведе и целуна по ред ръцете му.
— Когато зърнах да се приближава този, когото мразех през всичките тези години, аз изпратих послание с помощта на Изкуството и опитах да те задържа тук. Но сега зная, че съм постъпила неправилно. Както и да е — воините на Барона сигурно вече летят насам. Хващай прохода и не се спирай пред нищо. Може и да успееш да им се измъкнеш от другата страна. Ще се опитам да вдигна буря за да залича дирите ти.
— Благодаря ти — рече Джек. — Но какво видя върху дланта ми?
— Нищо.
— Кажи ми, Розали.
— Няма да е от значение, ако те пленят, защото Силата, срещу която ти предстои да се изправиш е по-могъща от Барона, а няма съмнение, че ще се срещнеш с него. Онова, което ще последва, ще има решаващо значение. Не позволявай на омразата ти да те отведе при машината, която разсъждава като човек, само че много по-бързо. Твърде много сили са забъркани тук, а силата и омразата никога не са се погаждали добре.
— Подобни машини съществуват само на Дневната страна.
— Зная. Тръгвай, Джеки. Бягай!
Той я целуна по челото.
— Някой ден пак ще се видим — рече й на прощаване, обърна се и побягна към прохода.
Тя го проследи с поглед, усещайки студа, който се спускаше над равнината.
В началото ниски и полегати, не след дълго склоновете на планината щръкнаха високо над него. Проходът ги разсичаше, ограничен от почти стръмни стени. На някои места се разширяваше, другаде бе толкова тесен, че почти опираше раменете му. Джек тича, докато почувства, че силите му са на свършване, сетне забави ход и продължи, като дишаше тежко. Нямаше смисъл да се изтощава докрай — равномерното, макар и по-бавно темпо щеше да му позволи да измине по-голямо разстояние преди умората да го повали напълно.
На няколко пъти спира, ослушвайки се за шум от преследвачи, но в планината цареше тишина.
Дълга, черна змия се плъзна по стената вдясно от него и изчезна в една цепнатина между скалите. Повече не се показа. Високо над него небето внезапно бе озарено от сиянието на падаща звезда. За миг заблестяха безброй кристални жилки, разсичащи отвесните скали.
Замисли се за Розалия, за живота, който водеха обикновените смъртни — раждаха деца, отглеждаха ги и почти винаги разчитаха на други за да осигуряват съществуванието си. Чудеше се какво ли е усещането да остарееш и да знаеш, че ще умреш и че няма да се върнеш отново. Съвсем скоро изгуби желание да мисли за тези неща. Беше изтощен, изпитваше непреодолимо желание да легне върху някоя гола скала и да потъне в сън.