За Джек почти нямаше съмнение, че скоро отново ще се озове в Торните Ями, надяваше се поне да отведе и Барона със себе си. Престана да обръща внимание на останалите и съсредоточи усилията си срещу набитата черна фигура. Трябваше час по-скоро да предприеме нещо, защото беше съвсем отпаднал.
Сякаш почувствал какво му мисли Барона удвои предпазливостта си, мислеше предимно за защитата и оставяше на хората си да се грижат за нападението. Задъхан, окървавен, Джек реши, че повече не бива да се бави.
Но всичко свърши съвсем неочаквано. По остриетата на сражаващите се внезапно затрептяха странни призрачни синкави огньове и никой не беше в състояние да стиска нагорещения къс метал. Почти едновременно всички участници в кървавата сценка изкрещяха и изпуснаха сабите си, а миг по-късно бяха заслепени от блясъка на ярка светкавица, появила се точно над главите им. От небето се посипа дъжд от искри, а въздухът се изпълни с миризма на изгоряло.
— Бароне — разнесе се нечий тих и любезен гласец, — не стига, че навлизате незаконно в моята територия, ами и се опитвате да заловите един пленник, който по право ми принадлежи. Ще кажете ли нещо за свое оправдание?
Страх скова вътрешностите на Джек, когато позна притежателя на гласа.
4
Докато пред очите му все още танцуваха тъмни петна, Джек търсеше поне мъничка сянка наоколо.
Ала светлината угасна толкова бързо, колкото и се беше появила и мракът, който я последва, изглеждаше почти непроницаем. Джек реши, че и тъмнината може да послужи за прикритие, докосна скалната стена и започна да се прокрадва край нея.
— Вашият пленник? — чу вика на Барона. — Той е мой!
— От доста време сме добри съседи, Бароне — поне от последния урок по география, който ме принудихте да ви дам — продължи сега мрачната фигура, изправена върху близката скала. — Но като гледам, един опреснителен курс ще ви дойде добре. Ей тези камъни служат за да бележат границата между нашите две владения. Ако забелязвате, пленникът е застанал от моята страна на камъните — също както вие и хората ви, смея да добавя. Вие, разбира се, сте само почетен и уважаван гост, но пленникът си е мой.
— Господарю — рече малко задъхано Барона, — вие знаете, че открай време спорим за този участък от границата. Сигурно ще си припомните и факта, че преследвам този човек по цялото протежение на моето царство. Мисля, че няма да е честно, ако ми го отнемете тъкмо, когато възнамерявах да сложа ръка на него.
— Да е честно? — долетя през смях отговорът. — Не ми говорете за честност, съседе, а и не наричайте този беглец „човек“. И двамата знаем, че границите очертават пределите на силата, а не се дават по закон или договор. И тъй като моята сила се простира до тук, земята е моя. Не ме интересува какво става оттатък, във вашата земя. Ако настоявате да променим границите — като си премерим силите — готов съм да го сторя на часа. А що се отнася до пленника, сигурно си давате сметка, че той също е Сила — една от малкото подвижни в нашата страна. За разлика от нас той черпи могъществото си не от завладяната територия, а от съчетанието между светлина и мрак. Онзи, който го залови, несъмнено ще се възползва от тези негови умения — и това естествено съм аз. Е, съгласен ли сте, Повелителю на Нечистотите? Или желаете още сега да уредим нашия малък пограничен конфликт?
— Виждам, че силата е с вас…
— Което за сетен път показва, че сме в пределите на моето царство. Хайде, вървете си у дома, Бароне.
Заобиколил от другата страна на грамадния камък, бележещ границата, Джек безшумно потъна в мрака. Все още имаше възможност да се върне в предишното царство, с което да налее още масло в огъня на разгорелия се граничен спор, но какъвто и да беше изходът за враждуващите страни, той неминуемо щеше да е нечий пленник. По-добре да избяга в посоката, където засега не го дебнеше никой.
Джек ускори крачка и хвърли поглед през рамо, за да провери как се развива конфликтът. Барона пристъпяше възбудено от крак на крак и махаше развълнувано с ръце. Гласът му ечеше в околността, но Джек бе твърде далеч, за да различи отделните думи. Той побягна през глава, давайки си сметка, че съвсем скоро ще забележат отсъствието му. Изкатери един невисок хълм и се втурна надолу по източния му склон, проклинайки загубата на кинжала.
Пътем зърна няколко подходящи камъка и ги прибра в джоба, в случай, че му потрябва оръжие. Сетне продължи в тръс.
После за един кратък миг сянката му се очерта на земята пред него и се издължи към хоризонта. Джек спря и се обърна. Над хълма се издигаше ярко огнено кълбо, следвано от цял рояк прилепи. Единственият звук, който се чуваше в равнината, бе собственото му шумно дишане. Джек вдигна глава за да се ориентира по звездите и се огледа за подходящо укритие от новите преследвачи.