— Значи и друг път си бил там?
— Да — кимна Джек, проверявайки здравината на въжетата — и предпочитам да не попадам отново.
— В такъв случай признаваш, че имаш най-малко още един живот. Чудесно! Поне няма да изпитвам угризения, когато наредя незабавната ти екзекуция…
— Почакайте! — извика Джек, отметна глава и показа белите си зъби. — Това е нечувано, та аз не съм извършил нищо нередно. Добре, да го забравим. Дали наистина съм дошъл за да открадна Адския Пламък или не — очевидно вече не съм в състояние да го сторя. Освободете ме и аз ще премина в доброволно изгнание за времето на Игрите. Дори няма да влизам в Здрача, ще си остана в Мрака.
— И какви гаранции имам за това?
— Моята дума.
Бенони отново се изсмя.
— Думата на един обитател на Тъмната страна, прочут герой от криминалния фолклор? Не, Джек. Не виждам друг начин да осигуря безопасността на трофея, освен твоята смърт. И тъй като тя е по силите ми — ще го направя. Писарю! Отбележи, че взех решение именно в този час.
Някакъв изгърбен старец, с лице, покрито от гъста мрежа разнообразни по дълбочина бръчки, измъкна закривена перодръжка и взе да скрибуца по листа с нея.
Джек се изправи в пълен ръст и фиксира Разпоредителя на Игрите с присвити очи.
— Смъртни човече — поде той, — ти се боиш от мен защото не ме разбираш. Като жител на Дневната страна имаш само един живот и когато го изгубиш, няма да получиш втора възможност. За нас, обитателите на мрака, се казва, че не притежаваме души, каквито вие твърдите, че имате. Затова пък живеем много пъти, чрез способи и средства, които вие не владеете. Смея да заявя, че си намислил да ме лишиш от един от моите животи, подтикван от завист. Знаеш ли обаче, че за нас смъртта е също толкова тежко преживяване, колкото и за вас…
Разпоредителя на Игрите сведе поглед.
— Това не ме… — започна той.
— Приеми предложението ми — прекъсна го Джек, — за отсъствие по време на Игрите. Изпълниш ли обаче докрай решението си, бъди сигурен, че накрая ти ще загубиш.
Гърбушкото спря да пише и погледна въпросително Бенони.
— Джек — рече Разпоредителя, — ти наистина дойде за да го откраднеш, нали?
— Разбира се че да.
— Защо? Не можеш да го продадеш. Всички го знаят.
— Сторих го заради един приятел, пред когото съм в дълг. Той го пожела, за да му се радва. Освободи ме, а аз ще му кажа, че съм се провалил — което не е далеч от истината.
— Не го правя, за да предизвикам гнева ти, когато се върнеш…
— Това, което предизвикваш, ще надхвърли далеч и най-страшните ти опасения — ако ми осигуриш подобно безсмислено пътешествие.
— …но въпреки всичко, като човек, носещ определена отговорност, аз нямам право да се доверя на някого, когото още наричат и Джек Лъжеца.
— Значи думата ми не значи нищо за теб?
— Боя се, че не. — Той се обърна към писаря. — Продължавай нататък…
— …Нито пък заплахите ми?
— Виж, те малко ме безпокоят. Но аз трябва да избирам между твоето отмъщение — отложено с няколко години — и наказанието, което ще се стовари върху мен незабавно, ако позволя да бъде откраднат Адския Пламък. Опитай се да разбереш положението ми, Джек.
— Май те разбирам — кимна другият и извърна глава към Смадж и Квазер. — И вие, чакали такива, също няма да бъдете забравени!
Смадж погледна към Квазер и пухкавият дебеланко се усмихна.
— Кажи го на нашия покровител, Повелителя на Прилепите — рече той.
Лицето на Джек се изпъна, когато споменаха името на неговия заклет враг.
И тъй като магията действа по-бавно в Здрача, откъдето започва царството на науката, измина може би половин минута преди първият прилеп да влезе в палатката и да се спусне над тях. А през това време Квазер добави:
— Ние си съперничим под знамето на Прилепа.
Смехът на Джек бе секнат от появата на летящото създание. Веднага щом го видя той сведе глава и стисна зъби.
Тишината, която последва, бе нарушена единствено от дращенето на перото.
— Така да бъде — рече накрая Джек.
Отведоха го в средата на двора, където го очакваше едър мъж, когото всички наричаха Веселия палач, подпрян на огромна секира. Джек отмести поглед встрани и облиза нервно устни. Ала очите му бяха привлечени неумолимо от бляскавото острие.
Преди да го подканят да коленичи пред дръвника, въздухът край него внезапно се изпълни с цял рояк черни кожени стрели, в които той разпозна прилепи. Повечето от тях идеха от запад, но се движеха твърде бързо, за да улови сенките им.
Той ги прокле, осъзнал, че ги е изпратил не друг, а неговият враг, за да се присмее на нелепия му край.