Немислимо бе който и да било да вдигне ръка срещу Високия Зандан… Само глупак или безумец би предприел подобно начинание.
Ала въпреки това докъдето му стигаше погледът се издигаха планини — каквито там никога не бе имало. Той напрегна очи за да разгледа по-внимателно далечните очертания. Безпокоеше го мисълта, че не бе успял да долови със сетивата си появата на толкова грандиозни сили, довели до израстването на несъществуващи планински масиви в самите граници на неговото царство.
Чул тропот по стълбата той се обърна. През тясната врата се показа Ивене, промуши се и седна до него. Носеше широка черна рокля, пристегната в кръста и закопчана на рамото й със сребърна брошка. Когато я обгърна с ръка за да я притегли към себе си тя потрепери, усещайки приливите на сила, които се вдигаха в неговото тяло. Сигурно разбра, че сега не му е до приказки, защото не бързаше да го заговори.
Той посочи с ръка планината, която разглеждаше, сетне и другата — на изток.
— Да, научих — кимна тя. — Каза ми вестоносецът. Затова побързах да те намеря. Донесох ти жезъла.
Тя вдигна черния калъф, който бе затъкнала в пояса си.
Той се усмихна и поклати глава. Изхлузи сребърния синджир с диаманта, който носеше на врата си, вдигна го и люшна камъка пред лицето й.
Ивене почувства, че светът пред очите й започва да се върти неудържимо, стори й се, че камъкът се разтворя и тя пропада вътре в него. Стените му ставаха все по-широки и постепенно обгърнаха цялото й зрително поле.
А след това пред нея вече не се виждаше диамантът, а северозападната планинска верига. Намираше се съвсем близо до първите хълмове от черни и гладки скали.
— Изглежда съвсем истинска — подхвърли тя.
Мълчание.
После, докато звезда след звезда, светлините в небето чезнеха зад върховете, хълмовете и склоновете, Ивене възкликна:
— О, тя расте! Не… движи се… идва право към нас — допълни почти веднага.
Планината изчезна и отново пред погледа й се полюшваше само камъкът. И тогава той се обърна и й посочи с ръка на изток.
Ето че източната планина също се разпростря пред тях, като огромен, неподвижен и причудлив кораб. Контурите й бяха очертани с хладна светлина, небето над нея също се смаляваше. Изведнъж зад високия й хребет изригнаха ослепителни пламъци, прехвърлиха билото и се стекоха от тази страна.
— Има някой горе на… — понечи да заговори тя.
Но камъкът изведнъж се пръсна на хиляди парченца, а веригата почервеня от горещина и нейният господар я изпусна. Тялото му се разтърси в болезнени конвулсии и тя подскочи уплашено.
— Какво стана?
Вместо отговор той протегна ръка.
— Какво има?
Той й посочи жезъла.
Ивене му го подаде и Повелителя на Прилепите го вдигна бавно. Без да промълви нито дума той призова своите слуги. Измина близо минута, преди да се появи първият. Не след дълго въздухът около тях гъмжеше от черни, пърхащи телца.
Той докосна с пръст един от прилепите и в краката му се строполи човешка фигура.
— Господарю! — извика човекът, свел глава. — Какво е вашето желание?
Той посочи Ивене, а мъжът бавно вдигна глава и я погледна.
— Представи се на поручик Квазер — нареди му тя. — Той ще ти даде оръжие и ще се разпореди какво да правиш.
Тя погледна към Повелителя и той кимна одобрително.
А след това се зае да докосва един по един прилепите и те се превръщаха отново в онова, което са били някога.
Огромен и мрачен чадър от прилепи се беше оформил над кулата и също толкова безкраен поток от човеци се стичаше край Ивене и изчезваше във вътрешността на крепостта.
Когато потокът секна Ивене извърна поглед на изток.
— Виж, планината се е приближила още — извика тя.
Повелителя постави ръка на рамото й, извърна я към себе си, повдигна я лекичко и я целуна.