— Какво смяташ да правиш?
Той посочи тайната врата.
— Не — отвърна тя. — Няма да си тръгна. Искам да остана и да ти помагам.
Ръката му не се отместваше от вратата.
— Имаш ли представа какво е онова там?
— Върви — рече тихо той, или може би само й се стори, че произнася тази дума.
По-късно, докато стоеше край прозореца и надзърташе към неумолимо растящата планина, тя отново си припомни странния разговор. А после заплака, осъзнала какво ги чака.
Плачеше за света, който им предстоеше да изгубят.
Те бяха съвсем истински, знаеше го със сигурност. Усещаше трепета на земната повърхност, докато го наближаваха, вибрациите им разтърсваха дори вътрешностите му. Не беше необходимо да се съветва със звездите — един поглед бе достатъчен за да осъзнае, че не са в благоприятно разположение. Той продължи да извлича от всичко наоколо силата, с чиято помощ бе вдигнал Високия Зандан и на която сега разчиташе за да го защити. Не беше се чувствал така от много време.
Над най-високия връх на новата планина започна да се вие змиевидно образование. Това беше огнен стълб с неимоверни размери. Чувал бе, че са съществували подобни Сили във времената преди неговото появяване. Ала онези, които са ги владеели, отдавна бяха издъхнали за последен път и Ключът бе безвъзвратно загубен. Той самият, както и повечето от Господарите, бе пропилял немалко време за да го търси. Изглежда обаче, че някой друг бе успял там, където той се бе провалил — или някоя от древните Сили отново се връщаше към живот.
Той продължи да наблюдава как огнената змия расте в небето. Красива изработка, помисли си не след дълго. Димящата й паст разцъфна на фона на звездите и бавно се спусна към него.
Започва се, рече си той.
Едва тогава вдигна жезъла и прие сражението.
Много време измина преди змията да се срине в подножието на планината с изкормени и димящи вътрешности от лава. Той облиза ситните капчици пот, които бяха избили над устната му. Противникът се оказа неимоверно силен. Планината продължаваше да настъпва, движението й не се беше прекратило нито за миг по време на двубоя.
Значи всичко е както в началото, рече си той.
Смадж крачеше нервно на поста си — бяха му определили да бди над гостната на Високия Зандан. Яд го беше, че не е в състояние да овладее безпокойството си пред петдесетте воини, които очакваха заповедите му. От тавана се сипеше ситен прах и покриваше всичко. От време на време някое окачено на стената оръжие издрънчаваше на пода и поне десетина от войниците подскачаха уплашено.
Той погледна към прозореца и бързо отмести очи — не се виждаше нищо, освен непрестанно растящия масив на планината, която изглеждаше вече на не повече от протегната ръка. Въздухът бе изпълнен с непрестанен и монотонен тътен, прекъсван от единични, смразяващи кръвта крясъци. Подобно на светкавици из двора на замъка се мяркаха призрачни очертания на обезглавени рицари, многокрили птици, чудовища с човешки глави, както и някакви безформени създания, които не оставяха никакъв спомен в мислите му, но нито едно от тях не предприемаше каквито и да било действия срещу тях. Скоро всичко трябваше да приключи, тъй като предните части на планината почти бяха доближили кулата на неговия господар.
Следващото сътресение бе толкова силно, че той изгуби опора и се строполи върху прашния под, очаквайки всеки миг стената да се стовари върху него. От тавана се посипа мазилка и едри парчета от каменния зид, а подпорните греди заскърцаха заплашително. Стените се изпъстриха със ситна мрежа от пукнатини и за миг му се стори, че целият замък отстъпва крачка назад. После, след няколко удара на сърцето, до ушите му достигна писък, идещ някъде отгоре, последван от ново сътресение, чийто епицентър този път бе някъде в двора. След това се възцари прашна тишина.
Той се изправи на крака и извика на войниците да се построят в боен ред.
Смадж избърса праха от очите си и се огледа.
Цялото му войнство се търкаляше по пода, нито една фигура не помръдваше.
— Стани! — изкрещя той, разтърквайки болезнено удареното си рамо.
Изчака малко и като видя, че реакция няма, приближи най-близкия човек и се надвеси над него. На пръв поглед не се виждаха никакви по-сериозни наранявания. Смадж замахна с ръка и го зашлеви през лицето. И този път нищо. Не долавяше никакво дишане.
Той извади сабята, върна се при вратата и надникна на двора, като се бореше с напиращата в гърдите му кашлица.
Замъкът бе скрит от сянката на планината, а в средата на двора се търкаляха останките от кулата. Мъртвешкото спокойствие, което цареше навън, изглеждаше дори по-ужасяващо от предишния постоянен тътен. Привиденията бяха изчезнали. Нищо не помръдваше наоколо.