— Защо, та Сенчестата Обител е тук. Това място също може да ни послужи за гнезденце.
— Знаех си… — прошепна едва чуто тя. — Значи ще управляваш тук, на мястото на моя доскорошен господар. Какво си направил с него?
— А той какво направи с мен?
— Ами другите…?
— Всички спят, с изключение на един, който съм избрал за да те позабавлява. Ела, погледни от прозореца.
Тя го последва с вдървени движения.
Той отмести тежката завеса и посочи. Ивене наклони леко глава и проследи пръста му.
Точно под тях, върху една равна площадка, която досега не съществуваше, танцуваше Квазер. Масивният бисексуален гигант се полюшваше бавно в ритъма на Адския танц. На няколко пъти падна, но веднага се изправяше и продължаваше.
— Какво прави той?
— Преживява отново легендарните мигове, които му осигуриха победата в Адските Игри. Ще продължава така, докато се спука някой голям кръвоносен съд или сърцето му не издържи.
— Но това е ужасно! Защо не го спреш?
— Нима? Аз пък мислех, че онова, което извърши по отношение на мен е по-ужасно. Ти ме обвиняваш, че не съм сдържал обещанието си. Добре, аз му обещах възмездие и както виждаш се погрижих да го получи.
— Що за сила притежаваш? — попита го тя. — Когато ние… когато те познаваха по-отблизо не владееше подобни неща.
— Да, но сега открих Изгубения Ключ — отвърна той. — На Колиния.
— И как го намери?
— Това няма значение. По-важното е, че сега вече мога да накарам планините да се движат и да изригват земните недра, мога да изпращам светкавици и да призовавам на помощ древни духове. Мога да унищожа всеки един от Господарите дори ако е в центъра на своята сила. Сега аз съм най-могъщият магьосник в цялата тъмна полусфера.
— Разбирам — кимна тя. — Ти вече не си онзи, когото познавах.
Той погледна към Квазер. Гигантът току що се бе строполил и правеше отчаяни опити да се надигне.
Ивене се извърна встрани.
— Ако пощадиш всички, които си пленил в замъка — заяви с разтреперан глас тя, — ще постъпя както пожелаеш.
Той протегна ръка, сякаш се канеше да я погали. Ала ръката му замръзна от страшния крясък, отекнал от площадката под прозореца. На лицето му изгря зловеща усмивка. Твърде сладък е вкусът на отмъщението, за да се отказвам от него, помисли си той.
— Пощадата, както имах възможността да науча от личен опит, е точно онова, което ти отказват, когато най-много се нуждаеш от него. Ала когато ти самият държиш козовете, същите тези хора вдигат шум до небето за да я получат.
— Сигурна съм — отвърна тя, — че никой в това място не е молил за пощада.
Тя се извърна и обшари с поглед лицето му.
— Не — заключи накрая. — Там няма милост. На времето в теб имаше толкова много нежност. А сега от нея не е останала и следа.
— Какво според теб ще правя с Ключа, след като се разплатя с всички мои врагове? — попита я той.
— Не зная.
— Намислил съм да обединя тъмното царство…
— Под твоя власт, естествено.
— Естествено — нима някой друг е в състояние да го осъществи? А след това ще положа основите на една нова мирна и законосъобразна епоха.
— С твои закони. И твой мир.
— Ти все още не ме разбираш. Мислих много за тези неща. Вярно, че отначало желаех да се сдобия с Ключа за да си отмъстя, но по-късно ми хрумнаха и други идеи. Той ще ми послужи за да сложа край на дребните дрязги между Господарите и да допринеса за всеобщото благоденствие на държавата, която ще основа.
— Щом е така, започни от тук. Създай твоето лелеяно благоденствие във Високия Зандан — или Сенчестата Обител — както ти харесва.
— Вярно, че успях да се разплатя за повечето от злините, които ми сториха… — произнесе замислено той. — И все пак…
— Започни с пощадата и някой ден наистина ще благославят името ти — продължи вдъхновено тя. — Забрави за нея и тогава всички ще те проклинат.
— Дали пък… — поде той и неволно отстъпи назад.
Очите й се плъзнаха по гордата му фигура.
— Какво стискаш там, под наметалото? Сигурно си го донесъл за да ми го покажеш.
— Нищо — отвърна той. — Току що промених намеренията си. Ще се върна след малко.
Но тя пристъпи внезапно напред и дръпна встрани наметалото.
И тогава в стаята отекнаха писъци и Джек изпусна отрязаната глава, за да я хване за китките. В дясната си ръка Ивене държеше закривен кинжал.
— Чудовище! — изкрещя тя и го ухапа по бузата.
Той призова силата, произнесе една едничка дума и кинжалът се превърна в черно цвете, което той приближи към лицето й. Тя го заплю, опита се да го ритне, но не след дълго движенията й станаха вяли, а клепачите й започнаха да се спускат. Веднага щом се унесе в дрямка той я отнесе при леглото и я положи нежно отгоре. Девойката все още се съпротивляваше, но беше съвсем отпаднала.